„Спасението е от юдеите“ – истинското значение

 

Исус и самарянката на кладенеца (гравюра)

Съвременната държава Израел е основана през 1948 г. в резултат от националистическото еврейско ционистко движение възникнало и развило се в края на 19-ти век под ръководството на Теодор Херцел. Началото е поставено на конгрес на движението в Женева. Християнския цинизъм, колкото и странно да е, започва около 50 години по-рано във Великобритания под ръководството на методистки пастор Джон Нелсън Дарби. Неговата група, наречена Плимутските братя оказва влияния върху разорен и уволнен американски юрист С. И. Скофйилд, който чрез издание на Библията, наречена на неговото име и изпъстрена с негови бележки под линия въвежда учението на диспенсационализма, което има огромно влияние върху американския, а оттук върху световния и българския „евангелизъм“. 

Така през 19-ти век възникват политическия и етнически еврейски ционизъм като на Теодор Херцел се приписват думите: „Ние приветстваме приятелството с християните ционисти“ (1897 г.).

Ето какво определение на ционизма дава Енциклопедия Британика:

Ционизмът е еврейско националистическо движение, което има за цел създаването и подкрепата на еврейска национална държава в Палестина, древната родина на евреите (на иврит: Eretz Yisraʾel, „Земята на Израел“). Въпреки че ционизмът се заражда в Източна и Централна Европа през втората част на 19 век, той в много отношения е продължение на древната привързаност на евреите и на еврейската религия към историческия регион на Палестина, където един от хълмовете на древен Ерусалим се наричаше Сион.[1]

Ционисткото политическо движение има много пластове и разновидности в историческото си развитие, но посоченото определение е достатъчно за нашите цели, то е достатъчно обобщаващо. Християнският ционизъм, в тази връзка, е вярване сред някои християнски евангелски среди, че връщането на националната държава на евреите, включително и подкрепата на държавата Израел има важно духовно и есхатологично значение. Тези вярвания се опират на твърдения, че евреите са Божия избран народ и Бог има към тях специални обещания и те играят специална роля в човешката история.[2] Като цяло евангелския християнски ционизъм проповядва различна степен на отделеност и на независимост на евреите, като народност, от Новия Завет. Някои автори със силно влияние в България разделят Христовата църква от Израел, на практика като два отделни Божи народа, които имат „братски връзки“.[3] Така, съвсем естествено, без това да бъде обявявано изрично, в християнските евангелски църкви се прокрадва идеята за „двойния завет“.

„Двойният завет“ е небиблейското разбиране, че за невярващите евреи, Бог има отделен завет, а за езичниците, които формират Църквата – друг. Оттук и от разбирането, че невярващите евреи са все пак избрани от Бога, въпреки, че отхвърлиха Месията, произтича и лъжеучението, че политическия ционизъм е Божие дело, а подкрепата за него, е задължение на християните. Всъщност, християнският ционизъм  е презиране на Божия изкупителен план, омаловажаване на жертвата на Исус Христос, връщане към закона (Стария Завет), поради твърдения, че има обещания, които все още не са изпълнени за една специална етническа група, и на практика отпадане от Христос и благодатта, съгласно Галатяни 5:4.

Една от любимите опорни точки на християните ционисти е идеята, че „спасението са юдеите“. Тази догма се извлича чрез изопаченото тълкуване на директния цитат на Йоан 4 и думите на Исус: „спасението е от юдеите“. (Други подобни са „Отказал ли с е Бог от еврейския народ?“ и „Създаването на държавата Израел през 1948 г. е доказателство, че Библията е вярна“ и подобни пропагандни клишета.)

Всъщност в Йоан 4, Исус заявявайки юдейската Си самоличност в същото време я отрича, като обявява, макар и неразбран, изпълнението на Божия спасителен план, чрез идването на Месия.

В разговора с жената на кладенеца, Исус я провокира да разсъждава с духовни термини: аз имам вода, от която няма да ожаднееш (ст. 14). Когато тя иска Исус да ѝ даде от тази вода, Той я призовава да извика мъжа си. Той знае, че мъжа с когото живее тя, не ѝ е мъж, в смисъла на законен съпруг. На отговора ѝ, че няма мъж, той и заявява, че тя е имала петима, а този, с когото живее не е неин мъж. Това категорично, но някак неосъдително пророчество, което разкрива живота ѝ и греховете ѝ, задълбочава интереса на самарянката от разговора с този странен юдеин (ст. 15-19).

Самарянката заявява, че разбира, че Той е пророк и обръща разговора в посока на поклонение към Бога и разликата между юдейският метод на поклонение и този на самаряните.

Нашите бащи на този хълм са се кланяли; а вие казвате, че в Йерусалим е мястото, където трябва да се покланяме. Исус ѝ каза: Жено, вярвай Ми, че идва час, когато нито на този хълм, нито в Йерусалим ще се покланяте на Отца (Йоан 4:20-21).

Заявлението, че няма нито юдеите нито самаряните да се покланят на обичайните си места, а още повече, юдеин да заяви, че няма вече да има поклонение в Йерусалим, е шокиращо за самарянката. Исус продължава:

Вие се покланяте на онова, което не знаете; ние се покланяме на онова, което знаем; защото спасението е юдеите. Но иде час, и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и истина; защото такива иска Отец да бъдат поклонниците Му (Йоан 4:22-23).

Господ Исус категорично заявява, че Той има юдейски произход, казвайки „ние се покланяме на онова, което знаем“ и че „спасението е от юдеите“. Какво значат тези ясни посочвания към юдейското религиозно наследство? Можем да извлечем какво Исус има предвид от думите на ап. Павел в Римляни 9:4-5.

Които са израилтяни, на които принадлежат осиновението на славата, заветите и даването на закона, богослужението и обещанията: чиито са и отците, и от които се роди по плът Христос, Който е над всички Бог, благословен до века. Амин.

Християните ционисти цитират тази стихове, за да посочат, че юдеите са уникален народ, избран от Бога за велики цели, които Бог има за тях. (Какви са тези велики цели извън вече изпълнения закон и Новия Завет никога не става ясно.)

В тази връзка на юдеите е дадено много и те са наясно, че върху тях е отговорността и привилегията за връзката с Бога: „ние се покланяме на онова, което знаем“. В този смисъл Исус заявява, че „спасението е от юдеите“. Божият изкупителен план минава през обещанията дадени на Авраам за неговото потомство по плът. Но Исус не вижда юдеите като решаващ елемент в спасението, Божия изкупителен план, както това правят ционистите. За тях, казахме, тази фраза се чете „спасението СА юдеите“. Те са специален народ, Бог има за тях специален план. Ето един главозмайващ пример на злоупотреба с Библията чрез изваждане на един стих от контекста:

Често неевреите, четейки Библията, лесно забравят, че Бог е верен на този народ за вечни времена, че обещанията заветът, заповедите и постановленията, дадени от Него, са утвърдени завинаги. Ние вече говорихме, че „песах“ трябва да се празнува вечно. Същото се отнася и за другите празници: „шавуот“ – Петдесятница, „цукхот“ – Шатроразпъване, това касае съботата (Изход 31:16,17) и обрязването (Битие 17:9-14). Те трябва да се спазват от род в род, завинаги. Тяхното начало е установено от Бога чрез закон. Интересно е, че Павел говори за функциите на закона, както по отношение на евреите, така и на езичниците: „Тъй щото законът е свят и заповедта е свята, праведна и добра“ (Римляни 7:12). Законът се възприема от много неевреи като нещо негативно, погрешно и твърде непонятно. Това отношение е абсолютно небиблейско и нееврейско. За евреина „Тора“ – Божият закон, е отражение на Самия Бог. Народът на Израел е народ – носител на закона. Именно на него беше даден законът.[4]

Улф Екман, авторът на горния цитат, на практика изважда един стих от Римляни 7, за да доказва теза коренно противоположна на това, което апостолът твърди в Римляни 7, а и в цялото послание. Този известен в миналото пастор, повлиял на младата църква формирала се след падането на комунизма въобще не отчита, че живеем в условията на Новия Завет, в който Исус дойде, за да изпълни закона, и го изпълни и стана изпълнението, краят на закона – Рим. 10:4. Целта илюстрирана с този пасаж е ционистите да придадат на евреите някаква аура на спасители на света, поради своята привилегирована пред Бога етническа принадлежност. Освен грубото позоваване на Стария Завет с цел ционистка индоктриниране, Екман не се свени да цитира Римляни 7:12 извън контекста, и в пряко противоречие на истинското му значение. Всъщност цялата глава 7 разяснява защо законът въпреки, че е добър и свят, действа за усилването на действието на греха. Резултатът от това е, че законът, въпреки, че е добър, има смъртоносно действие, като прави греха по-грешен.

И тъй, братя мои, и вие умряхте спрямо закона чрез Христовото тяло, за да се свържете с друг, сиреч, с възкресения от мъртвите, за да принасяме плод на Бога. Защото, когато бяхме плътски, греховните страсти, които се възбуждаха чрез закона, действуваха във вашите телесни части, за да принасяме плод който докарва смърт; но сега, като умряхме към това, което ни държеше, освободихме се от закона; тъй щото ние служим по нов дух, а не по старата буква. (Римляни 7:4-6).

Така идеята на апостола е да разясни не значението и важността на закона, а оттук и на юдеите, точно обратното на това, което твърди Екман. Да погледнем още един пасаж от Римляни 7:

Защото знаем, че законът е духовен; а пък аз съм от плът, продаден под греха. 15 Защото не зная какво правя: понеже не върша това, което искам; но онова което мразя, него върша. 16 Обаче, ако върша, това което не искам, съгласен съм със закона , че е добър. 17 Затова не аз сега върша това, но грехът, който живее в мене. 18 Защото зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; понеже желание за доброто имам; но злото, което не желая, него върша. 20 Но ако върша това, което не желая, то вече не го върша аз, а грехът, който живее в мене. 21 И тъй, намирам тоя закон, че при мене, който желая да върша доброто, злото е близу. 22 Защото, колкото за вътрешното ми естество, аз се наслаждавам в Божия закон; 23 но в телесните си части виждам различен закон, който воюва против закона на ума ми, и ме заробва под греховния закон, който е в частите ми. (Рим. 7:14-23)

В това описание на борбата със смъртоносното действие на греха, изявен чрез светия закон апостолът възклицава, как е невъзможно да изпълни изискванията на закона: „Окаян аз човек! кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“ (ст. 24). Отговорът е прослава на Бога заради делото на Исус Христос, чрез когото дойде правдата чрез вяра.

Считам, че тези примери са достатъчни, за да ни стане ясно, че цитатът на Екман е изваден от контекста и е предназначен да обърка, заблуди и да отклони от истинското значение на новозаветната истина.

Екман счита достатъчно да извади един стих, с който да покаже, че законът е свят, а той е даден на евреите, и да заключи, че затова те са специален свят народ, за когото Бог има специален план. Очевидно за Екман мантрата „юдеите са спасението“ е по-важна теза от новозаветната истина.

Връщайки се на думите на апостол Павел в Римляни 9: той представя всичките обещания дадени на евреите от Бога, които включват Писанията, заветите, произхода от отците и най-вече, това, че от тях по плът ще дойде Месията, който е Христос. Затова, тъй като евреите очакват Спасителя, и имат всички основания да го правят поради всички тези благословения, Исус заявява, че „спасението е от юдеите“. Тоест, спасението идва от тях, но не както те неправилно го разбират – заради тях, а заради Божията вярност и Божиите обещания, както и заради Божия изкупителен план. И най-вече защото от тях се роди по плът Христос.

Така когато Исус казва на самарянката че спасението е от юдеите, той има предвид Себе Си. Всъщност, Той ѝ казва „Аз Съм спасението“.

Исус на практика се отрича от Свой юдейски произход като заявява, че идва нов ред на поклонение, който няма да зачита религиозното значение дори на Йерусалим, а още по-малко на хълмовете на самаряните, отклонили се от юдейския закон. Ново поклонение няма да е зависимо от местоположение и ритуалност, а ще бъде от истински поклонници, които ще се покланят с дух и истина, защото това е желанието на Отец, за това истинско поклонение. Спасението включва нов вид духовно и истинно поклонение, а не външен ритуал.

Четем в следващите стихове, че подобен вид поклонение се налага, защото Сам Бог е Дух: „Бог е дух; и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят“ (ст. 24). Поклонението с дух и истина се свързва с Бог, Който е Дух. Явно объркана от тези разкрития за спасението и поклонението, но и развълнувана, жената разбира, може би само инстинктивно, че се намира в исторически момент и стои пред историческа Личност и сякаш сменя темата, но всъщност това нейно изявление е предизвикано от усещане за пророческата истина, която и се предоставя чрез думите на Исус. Тя казва: „Зная, че ще дойде Месия (който се нарича Христос); Той, когато дойде, ще ни яви всичко“ ст. 25. Сякаш с тези свои думи жената иска да каже „Ти говориш като този, когото очакваме, като Спасителя“.

Отговорът на Господа не оставя място за никакво съмнение: „Казва – Исус: Аз, Който се разговарям с тебе съм Месията“ (ст. 26). Това е и кулминацията на тази среща. От завоалирани намеци за живата вода, до пророческо слово за мъжете на самарянката, до богословски разговор за новия час който иде, и който е сега, когато поколението ще е с дух и истина, Исус, който завява, че спасението е от юдеите заявява и „Аз Съм спасението“, защото това е превода на „Месия“. Сега е часът, настъпило е времето за поклонение с дух и истина, защото Бог е Дух. Исус се е родил по плът от юдеите, но прогласява Новият Завет, новото поклонение, което ще е чрез Духа на Бога на всяко място където има вярващи в Него поклонници.

Божият изкупителен план не е вече ограничен само до етноса на юдеите и дванадесетте племена или техните издънки, като самаряните, които се покланят на хълма, на праотеца си Яков, но не знаят на какво се покланят.

Ще отбележим и че вярата в Христос е иманентно и неотменимо свързана с Духа на Бога. Христос обещава Светия Дух на своите ученици, обещава и изпълване със сила от горе, обещава и кръщение с Дух и огън, а не само с вода.  Забележително е също, че Исус разкрива Кой е Той на една самарянка, жена грешница, от презряно племе. Тази самарянка има повече съзнание за Спасителя отколкото юдеите, които скоро ще започнат да спорят с Него, а по-късно и да търсят начин да Го погубят.

Действието на благовестието е винаги с прилив на сила и магнетизъм. Самарянката казва на хората в града, за Исус, и че може би Той е Христос. Тя дори остави стомната си, когато отиде в града. Приоритети ѝ бяха вече сменени. Нейните евангелизационни усилия направха така, че хората да отидат при Него (ст. 30).

Забележителна е реакцията на учениците, които не схващат това, което се случва, а може би и целенасочено искат да отклонят Исус от това да проповядва на презрените самаряни. Все пак те не са юдеи, защо да се занимава с тях? В това време (на духовно съживление) учениците Го молеха: „Учителю яж“ (Йоан 4:31). „А Той им рече: Аз имам храна да ям, за която вие не знаете“ (ст. 32). Учениците продължават да не разбират значението на думите Му и мислят само за земното: „Затова учениците думаха помежду си: Да не би някой да Му е донесъл нещо за ядене?“ (ст. 33).

Налага се Исус да им обясни, че Неговата храна е да върши Божията воля, а тя е когато хората идват при Него за спасение, Той да проповядва благовестието и да върши изцеления и велики дела: „Каза им Исус: Моята храна е да върша волята на Онзи, Който ме е пратил, и да върша Неговата работа“.

35 Не казвате ли: Още четири месеца и жетвата ще дойде? Ето, казвам ви, подигнете очите си и вижте, че нивите са вече бели за жетва. 36 Който жъне получава заплата, и събира плод за вечен живот, за да се радвате заедно и който сее и който жъне. 37 Защото в това отношение истинна е думата, че един сее, а друг жъне. 38 Аз ви пратих да жънете това, за което не сте се трудили; други се трудиха, а вие влязохте в наследството на техния труд. (Йоан 4:35-38)

Хората работят, за да ядат и да пият, да са осигурени в този живот. Осигуряването на удобството на плътта е най-голямата придобивка в обществото на тези, които се грижат само за плътта. Парадоксално, в Божието царство, работата е храна! Ако вършиш делото на Отец, а то е проповядването на Неговото царство чрез вяра в Единородния Божи Син, то това е храна. Храната поддържа живота, но когато вършиш волята на Отец, да проповядваш вечен живот, това е повече от физическата храна. Този вид жътва не е за заплата тук на земята, а плод и заплата за вечен живот. Плодът са човешките души, а заплатата е вечност и одобрение от самия Бог.

От разговора със самарянката много самаряни, жители на града повярваха, а на учениците Исус даде урок за значението на жетвата на души:

39 И от тоя град много самаряни повярваха в Него поради думите на жената, която свидетелствуваше: Той ми каза всичко, което съм сторила. 40 И тъй, когато дойдоха самаряните при Него, помолиха Го да остане при тях; и преседя там два дни. 41 И още мнозина повярваха поради неговото учение; 42 и на жената казаха: Ние вярваме, не вече поради твоето говорене, понеже сами чухме и знаем, че той е наистина [Христос] Спасителят на света. (Йоан 4:39-42)

Пророческото служение на Исус и Неговото внимателно представяне на Новия Завет и новия час, в който идва новото поклонение, доведе до ред обстоятелства, от които се повлия цял един град от самаряни.

Камъкът, който отхвърлиха зидарите, Стана глава на ъгъла (Пс. 118:22, Вж. също Мат. 21:42; Марко 12:10; 1 Петрово 2:7)

Спасението от юдеите, но спасението не са юдеите. Спасението е Месията, Господ Исус Христос, който даде живота си и кръвта Си за да бъдат простени нашите грехове, и за да имаме ние вечен живот, ако вярваме в Него.

---

[1] Вж. https://www.britannica.com/topic/Zionism. Britannica, The Editors of Encyclopaedia. „Zionism“. Encyclopedia Britannica, 17 Apr. 2024, https://www.britannica.com/topic/Zionism. Accessed 20 April 2024. Превод от англ. Бел. авт.

[2] Вж. Екман, У. Евреите – народ на бъдещето. Слово на живот интернешънъл, София, 1992 г.

[3] Принс, Д. Съдбата на Израел и на църквата. Derek Prince Ministries, София, 1994 г.

[4] Екман, Улф. Евреите народ на бъдещето. Слово на живот интернешънъл, София, 1992 г., стр. 13.

Проклятието на суеверното „благословение“

Благословението, което води към проклятие, и проклятието, което докарва благословение

Авраам, с единствения си син, Исаак, на мястото на жертвоприношението – кулминация на Божия завет и обещание (Битие 22)

24.03.2024 г.

Естествено благословението не може да е проклятие и обратното. Когато говорим за проклятие, което произлиза от благословение, то това е защото благословението е в кавички, то не е истинско благословене, а неистинско, суеверно такова. Ще разгледаме също и кое е това проклятие, което ни носи благословение.

Ще направим също връзка връзка между фалшивото „просперитетно евангелие“, или по-скоро една от неговите разновидности и погрешното учение на християнския ционизъм. Християнският ционизъм се обляга да едно напълно погрешно тълкувание на Битие 12:3, и въобще на Божиите обещания към Авраам, като обвързва това грешно тълкувание с успеха и добрия живот на вярващия, тук на земята.

Също така ще посочим как само един пасаж от Новия Завет, и от посланието на ап. Павел, разбива идеята, която стои в основата на така нареченото „просперитетно евангелие“. Това е пасажът в Римляни 5:1-5.

Но да се върнем на темата „благословение и проклятие“ и каква е връзката им със суеверието.

Суеверие – напразна вяра

Суеверният човек вярва, че определени измислени условности, случки, действия, или хора, са в състояние да въздействат върху техния живот и съответно тяхното благополучие. Например, колега на приятел му заявява, че мрази даден човек, защото когато го види „все нещо лошо се случва“. Друг пример са врачките и екстрасенсите. За да получи желаното в този свят мъже и жени се допитват да така наречените „екстрасенси“ като търсят обикновено бъдещето, по отношение на любов и пари. Някои трети пък, по-софистицирани в богословско отношение лица, нямат проблем да смесват православие, протестантизъм или католицизъм с други учения, окултни практики под предлог, че „има някаква сила“ и „всички пътища водят към Бога“ и „нека да сме единни“. Но това също е суеверие.

Суеверието, вече сме говорили за това, е напразна вяра. То е опит за поглед в духовния свят и духовната истина, но тъй като в него има търсене, но то не е на Истината и на Бога, то е имитация на вяра, тоест суетна вяра, несъщинска вяра. Това духовно упражнение, стремеж и опит за проникване в духовния свят прилича на вяра, но е безплодно по отношение на достигане на Бога и оправдание пред Него. Дори напротив, в повечето случаи, то е противно на Бога, защото имитира истинската вяра, която ни приближава до Него.

Ако някои иска да научи що е истинска вяра, освен определението в Евреи 11:1, достатъчно е да отвори Библията и по-скоро Новият Завет на която и да е страница, и ще намери препратка и обяснение, към това що е вяра.  Също така от предходната проповед (статия) посочихме, че правдата от Бога се яви независимо от закона, и тя чрез вяра в Личността и делото на Исус Христос, Божи син (Рим. 3:21-23 и сл.) Ако вярата е признаване на съществуването и упование в Бога, то такова е възможно само чрез Исус Христос.

В тази връзка учения, които почиват на идеята за успех в този живот, и претендират, че ползват дори Божието Слово, но в същото време отричат Личността и делото на Исус Христос, може да се каже, че са суеверия, напразна вяра. Такава, която няма общо с Истината.

Исус заявява в Йоан 8:24-25:

²⁴ Затова ви казах, че ще умрете в греховете си; защото ако не повярвате, че съм Този, за Когото ви казвам, в греховете си ще умрете. ²⁵ Тогава те Го попитаха: Ти кой си? Исус им каза: Аз съм именно това, което ви говоря отначало.

Ако не приемеш Христос и думите Му за истина, нямаш отношение към истината и съответно към истинската вяра. Вярата ти остава суетна, и е едно суеверие.

При така нареченото „просперитентно евангелие“ основната грешка е в това да се вижда вярата в Бога единствено или приоритетно като източник на материални блага и здраве и възможности за воденето на един щастлив, охолен и безоблачен живот тук на земята. Сочили сме редица имена в българската и чуждестранна група от „просперитетни“ учители.

Но това, което ще посочим тук а наличието на връзка между юдействащото християнство, или по скоро християнският ционизъм от една страна и учението за материален просперитет чрез опиране на библейски формули от Писанието, от друга.

Следва да направя две уговорки.

Първата е, че е много жалко, че сме принудени да наричаме с негативен термин, нещо, което е от Бога и свързано с Него и с Неговото дело в този свят. „Ционизъм“ е термин, който обозначава политическото и идеологическо движение за възстановяване на държавата Израел в бившата земя на Юда и Израел отнемайки я от населението, което обитава Палестина. Това се случва политически през 1948 г., когато еврейски мигранти се заселват масово в Палестина и така създават съвременната държава Израел. Оттогава се води един над седемдесетгодишен етнически спор за земя, в който новозаселените евреи претендират божествени права върху земята, въпреки, че хора живеят там преди тях.

В същото време хълмът Сион е хълмът на Господа. Той има символично значение както в Стария Завет, така и в Новия. Тук ще дам само два примера, Сион е хълмът на Бога: „Могъщият, Бог, ГОСПОД, говори и призовава земята от изгрева на слънцето до мястото, където залязва. От Сион, съвършен в красота, Бог сияе” (Псалм 50:1-2). В кн. Евреи Сион е Новият Ерусалим:

Но вие дойдохте на хълма Сион, в града на живия Бог, небесния Ерусалим. Дойдохте при хиляди и хиляди ангели в радостно събрание, до църквата на първородните, чиито имена са написани на небето. Дойдохте при Бог, Съдията на всички, при духовете на праведните, станали съвършени, при Исус, посредника на нов завет, и при поръсената кръв, която говори по-добра дума от кръвта на Авел.

(Евреи 12:22)

Така когато говорим за политическия и идеологически ционизъм, отбелязваме със съжаление, как този термин помрачава истината за славното име и символ на Сион в Писанията.

Втората уговорка, е че следва да разграничаваме лъжеучителите от хората, които са попаднали под това, или друго лъжеучение, и просто имат нужда от ясно послание съгласно благовестието, за да се събудят за истинското Христово учение и истинския Христос (защото има „друг Христос“, който не е истинския и „друго благовестие“, което не е истинското Гал. 1:6-9). И много често това разграничение не е лесно да се направи. Лъжеучители ли са и тези, които са се подвели от лъжеучението? Не е лесно да се каже. Апостол Павел, не изостави просто галатяните, след като установи, че са се увлекли по добавен закон, който обезсмисля жертвата на Исус и правдата, която е чрез вяра. Напротив, той се бореше за техните души, целейки да ги изведе от заблудата и да ги върне към истината на благовестието. Не знаем изхода на тази борба, кои са се върнали и кои са продължили в лъжеучението. И бидейки внимателни в тази преценка, ние не можем да си позволим да я оставяме настрана, защото истината на благовестието е поставена на прицел.

С горните две уговорки ще спомена, че е учудващо как някои библейски учители могат да имат толкова постижения в обучението в Библията, и в същото време да са толкова встрани от фундаменталното разбиране за истината на Битие 12:3 и същността на Битие 22 и защо Авраам бе човекът, с когото Бог направи завет, и му обеща да стане благословение и баща на много народи.

Лъжеучението по повод обещанието на Авраам

Един от тези учители, когото споменаваме често, заради влиянието му върху българската евангелска църква е Дерек Принс. По-малко влиятелни, но не по-малко предадени на действащия ционистки християнски поглед върху Писанията е Улф Екман, до някаква степен и Бени Хин. У познатите ми български и американски проповедници, поддръжници на ционизма има сериозен уклон към просперитетното учение, най-вече повлияни от Принс и Екман през ранните 90 г. на миналия век, когато църквата излизаше от комунизма. Няма сега да споменавам имена, но те са известни, а в един по-подробен исторически очерк, ще ги споменем.

Тези учители, включително и БХТВ, поддържат тезата, възприета от цялото милионно про-ционистко евангелско движение, че „който благославя Израел и евреите ще бъде благословен, а който ги проклина ще бъде прокълнат“. Тази проста формула успешно е произвела суеверно християнство, което съчетано с желанието на мнозина да бъдат благословени със здраве, финансов успех и цялостно благополучие в живота.

Благословен от Бог или от сатана?

Няма нищо лошо в едно такова желание. Нашият праотец Авраам беше богат материално човек защото беше верен на Бога и Бог го беше благословил. Този факт редовно се изтъква от учителите на просперитета и ционисткото подмножество сред тях. Но не бива да забравяме, че сатана също „благославя“. Той е „принцът на този свят“ и има на разположение огромни ресурси, с които управлява света, съгласно падналата си природа, противопоставяйки го на истината и на Бога. Възможностите на Сатана да изкушава, които са му дадени, са дотолкова големи, че той не се посвени да се опита да изкуши и самия Господ, като му обеща „царствата на тоя свят“ срещу поклонение (Лука 4:5-8).

Така ако някой следва друго благовестие, и друг Исус (2 Кор. 11:4), колкото и то да прилича на истинското, то явно наградата за следването им не е непременно благословение от Бога, а фалшиво благословение с благата на този свят от дявола. Попитайте Кейти Пери, световно известна рок певица, израснала в християнско семейство на пастори. За да успее в света признава, че си е продала душата на дявола. Питайте Боб Дилън, един от най-популярните певци на забавна музика в света, който също публично прави подобно признание. Тези два примера са на богати, известни и преуспели изпълнители, но благословение ли е тяхното благосъстояние?

Изопачено тълкувание на Писанието – основа на суеверието

Така Принс, Екман, БХТВ, Даниел Розен и други се заиграват с желанието на посещаващия църква да бъде здрав и финансово обезпечен. За тях благовестието е прекалено отвлечено, нужно е да се види резултат от „вярата“ тук на земята. Преподават същността на един монументален завет между човека и Бога, този, който Бог направи с Авраам, по един елементарен и неверен начин, играейки по струната на човешката душа за успех в този живот. Принс пише в своята книга, преведена на български, „Благословение или проклятие“:

Никой не може да си позволи да мрази или да проклина еврейския народ… Както социално, така и политически, антисемитизмът е една от най-мощните действащи сили в съвременния свят. Обаче, той неминуемо води до разруха на всички, които позволят да бъдат управлявани от него.

(Д. Принс, „Благословение или проклятие“, стр. 77, изд. 1993 г.)

В следващия абзац Принс обвинява църквата, че била преследвала евреите, и че църквата била задължена на евреите, защото без тях църквата не би имала „нито апостоли, нито Библия, нито Спасител“. Принс поставя евреите като източници на откровението и избора на апостолите, автори на Писанията, и опорната точка, че „Исус е юдеин“ в допълнение на вече заявената недосегаемост на невярващите евреи. Истината е, че Бог е източника на откровение, на избора на апостолите, а Св. Дух и движил човеци, за да напишат Божието откровение. Този тип възвеличаване на ролята на евреите, и омаловажаване на Божието провидение и изработване на спасителния план за човечеството, и въздигането на еврейския етнос като божествено качество само по себе си, е показателен за християнския ционизъм. Подобно разбиране юдеите имаха и през първи век от н. е. и то е в основата на споровете на Господ Исус с юдеите, които заради гордостта си не успяха да Го разпознаят и отказаха да го признаят (вж. Йоан 8). Принс пространно разяснява в главата от книгата „Антисемитизъм“, че Битие 12:3 означава, че обещанията и благословението от Бога дадени на Авраам се отнасят до естествения Израел, включително невярващите и отхвърлящи Христос евреи.

Благословен, който те благославя! И проклет, който те проклина!
Взети заедно, тези стихове изясняват, че както благословението, така и проклятието произнесени първоначално над Авраам, се разпростряха над потомците му Исаак и Яков, с след това над следващите поколения, които днес общо са известни като еврейски народ. … Оттогава нататък, никой не е проклинал еврейския народ, без сам да си навлече по-страшно проклятие  – проклятието на Всемогъщия Бог. Казано на съвременен език, отношението, което предизвиква това Божие проклятие се обобщава с една единствена дума: антисемитизъм.

(Принс, „Благословение или проклятие“, 1993, стр. 73)

Най-малкото учудващо е за такъв известен библейски учител като Принс да подлага на лъжливо тълкувание един от най-важните завети в Библията, този между Бог и Авраам. Цитатът, който синтезира разбирането на ционистките учители в църквата тяхното разбиране, е абсолютно невярно тълкувание на стиха. Този факт се подчертава от ясното учение на Новия Завет като цяло, но и от конкретното тълкувание на Битие 12:3 и на обещанията дадени от Бога на Авраам в посланието на ап. Павел до галатяните в глава 3:

5 Тогава Този, Който ви дава Духа и върши велики дела между вас, чрез дела, изисквани от закона ли върши това, или чрез вяра в посланието, 6 както Авраам, който повярва в Бога и му се вмени за правда? 7 Тогава знайте, че тези, които живеят с вяра, те са Авраамови чеда; 8 и Писанието, като предвиждаше, че Бог чрез вяра ще оправдае езичниците, изяви предварително благовестието на Авраам с думите: „В тебе ще се благославят всички народи.“ 9 Така че тези, които имат вяра, се благославят заедно с вярващия Авраам. 10 Защото всички, които се облягат на дела, изисквани от закона, са под клетва, понеже е писано: „Проклет всеки, който не постоянства да изпълнява всичко, писано в книгата на закона.“

(Галатяни 3:5-10)

Благословението, което Бог обеща на Авраам, да бъде благословение за всички народи, кулминира в Личността и делото на Господ Исус Христос. Не са евреите „светлина на народите“, а Сам Господ Исус.

Така повече от ясно е, че тези, които живеят с вяра, са оправдани чрез Исус Христос, а тези, които не признават Исус са под проклятието на закона. Това с особена сила важи за невярващите евреи, които дори да се опират на закона, остават под проклятие, защото проклет е всеки, който не изпълнява всичко записано в закона.

На следващо място истинските Авраамови чада са тези, които живеят с вяра, а не тези, които просто по плът са евреи. Отбелязахме предния път, че това бе един от основните спорове на Исус с юдеите, както и на Неговия предтеча, Йоан Кръстител. Йоан заяви, че и от камъните Бог може да въздигне Авраамови чада, а по-скоро искреното покаяние е важно; Исус отвърна на заявлението на юдеите, че са Авраамови чада, че те не вършат Авраамовите дела, за да се наричат деца на Авраам, а са чада на дявола, който е техен баща. И ще умрат в греховете си, ако не Го приемат като Този, Който Той казва, че е (Йоан 8). Какво по-голямо проклятие от това да отхвърлиш Спасителя, който е Единороден Син на живия Бог?! Това е, което юдеите извършиха спрямо Исус.

Проклятието, което води до благословение

Нещо повече, ап. Павел по-нататък в Галатяни 3 разяснява и семантиката на Божието обещание. Обещанието дадено на Авраам не е за „потомците му“, в множествено число, а за „потомъка“, който е Исус. Принс и ционистите сред евангелските кръгове обаче упорито отричат и се правят, че Галатяни 3 и ап. Павел не съществуват и както видяхме, игнорират същността на обещанието дадено на Авраам. Според общеанието, той ще бъде благословение за всички народи, което всъщност е благовестието, което включва „добрата вест“ да бъде занесена и на езичниците.

А обещанията се дадоха на Авраам и на неговия потомък. Не казва: „и на потомците“, като на мнозина, но като за един: „и на твоя потомък“, Който е Христос.

(Галатяни 3:16)

Eвангелските ционисти обаче нямат отношение към Новия Завет в тази му част. Те игнорират важните новозаветни послания и се придържат към закона, към старозаветната постановка за етническия Израел като потомци на Авраам, в множествено число. В същото време, кой е този, Който ни изкупва от проклятието на закона, и на греха, изявен чрез закона?

11 А че никой не се оправдава пред Бога чрез закона, е явно от това, че „праведният чрез вяра ще живее“; 12 а законът не действа чрез вяра, но казва: „Който върши това, което заповядва законът, ще живее чрез него.“ 13 Христос ни изкупи от проклятието на закона, като стана проклет за нас; защото е писано: „Проклет всеки, който виси на дърво“; 14 така че благословението, дадено на Авраам, да дойде чрез Христос Исус върху езичниците, за да приемем обещания Дух чрез вяра.

(Галатяни 3:11-14)

Този, и само този, който живее чрез вяра в Христос е изкупен от проклятието на закона, като стана проклет за нас. Ап. Павел ясно заявява, че „благословението дадено на Авраам идва чрез Исус Христос“, вж. ст. 14. Обещанието дадено от Бога не се отнасяше за естествените евреи, потомци на Исак и Яков, а за тези юдеи и вече езичници, което чрез вяра приемат правдата, която е в Исус Христос. Така Авраам стана баща на много народи и за благословение на много народи, защото чрез благовестието на Исус Христос и юдеи и вече езичници могат да станат наследници на обещанията, дадени на Авраам от Бога приемайки жертвата и възкресението на Господ Исус Христос Божият Син.

„Благословението“, което води до проклятие

Така в условията на изпълненото спасително дело на Исус Христос мантрата „благословен, който те благославя и проклет, който те проклина“, и за която се твърди, че се отнася за невярващия естествен Израел, няма нищо общо с обещанията дадени от Бога на Авраам. Тя е часто от учение, което упражнява натиск за едно суеверно и подкрепено с натиск и страх покорство на едно друго благовестие, което е все още в старозаветния закон, защото настоява за изпълнението на обещания, които вече са изпълнени в Исус Христос.

Чрез лъжеучението на евангелския ционизъм лековерните и слабохарактерни евангелски вярващи, съблазнени от идеята да бъдат благословени, и уплашени от възможността да бъдат проклети, и особено страхувайки се за своето благополучие – здраве и пари, са подлъгани да изповядват закона, а не Христос.

Тези, които следват учението на евангелския ционизъм са под двойно проклятие: 1) проклятието на закона, тъй като настояват на учение, в което следва да се прилага старозаветния закон, тъй като има обещания, които според тях все още не са изпълнени чрез Христос; 2) проклятието, което следва при отхвърляне или омаловажаване на благовестието, след като вече е то е прието – връщането назад от откровението за съвършената жертва на Христос, към някакви закони, тълкувания и практики, които „доусъвършенстват“ евангелието.

Можем да говорим дори за тройно проклятие, защото подкрепяйки невярващите евреи, те подкрепят едно учение, което Бог е отхвърлил и за което невярващите евреи носят тежките последици. Ерусалим бе разрушен от Римската империя през 70 г. от н. е. в резултат от това, че Ерусалим отхвърли Спасителя.

В крайна сметка резултатът от това стремление към благословение и страх от проклятие, тъй като е основано на суеверие, а не на истината на Писанията, и Словото Божие, от което идва вяра, по ирония на обстоятелствата – води към проклятие и отричане не превъзходството на спасителната жертва на Исус Христос.

Фарисеите и парите

От друга страна е логично да има връзка между ционизма в църквата и просперитета в църквата. Фарисеите, една от основните групи с власт в Юдея, които бяха в основата на заговора срещу Исус и подучваха народа срещу Него, когато имаха възможност, бяха сребролюбци и обичаха парите. Те се присмиваха на Исус, когато той им каза, че не могат да служат едновременно на Бога и на мамона, именно заради любовта им към парите (Лк. 16:9-14).

10 Верният в най-малкото и в многото е верен, а неверният в най-малкото и в многото е неверен. 11 И така, ако в неправедното богатство не бяхте верни, кой ще ви повери истинското богатство? 12 И ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви даде вашето? 13 Никой служител не може да служи на двама господари; защото или ще намрази единия и ще обикне другия, или ще се привърже към единия, а другия ще презира. Не можете да служите на Бога и на мамона! 14 Всичко това слушаха фарисеите, които бяха сребролюбци, и Му се присмиваха.

(Лука 16:9-14)

Техният бог бяха парите, като в същото време даваха вид, че уповават на истинския Бог и Отец.

По същата причина огромна част от вярващите евангелисти ционисти, заради влиянието на мисленето, присъщо на юдаизма, който се противопоставя на Христос, са готови да приемат лъжливото и неправилно учение за това, че за да са благословени трябва да благославят невярващите евреи и тяхната държава. Последната, бе основана с парите на богати фамилии и политическо влияние на могъщи държави през 1948 г.

Типично за духа на юдаизма, който отхвърля Исус: това, което не се постига с вяра, се постига с пари. Юда предаде Исус на Синедриона и на фалшив съд за 30 сребърника. Главните свещеници и старейшните подкупиха с пари войниците при възкресението, за да излъжат, че Исус не е възкръснал, но че учениците Му го били взели (Матей 28:11-14). Заговор, подкупи и лъжи, само да не излезе истината наяве.

Но и в двата случаи парите употребени за нчестива цел не успяха да спрат изпълнението на Божия спасителен план. С пари и подкупи и заговори невярващите юдеи могат само да вържат и да държат в заблуда и оттук – в суеверен страх и подчинение само тези, които не са познали или са се отказали от правдата, която е чрез вяра в Исус, и не са истински наследници на обещанията, дадени на Авраам.

Как Бог благославя? Дали благословението идва чрез измами, подкупи, заговор и пари, тоест, чрез суеверие или чрез истинска вяра и правда чрез Исус Христос?

Авраам е човекът, когото Бог избра, защото Авраам бе толкова близо до Бога, чрез вярата, която имаше в него, че беше готов да жертва по заповед на Бога Исаак, своя син, единствения си син (Битие 22). Бог не позволи Авраам, които обичаше безкрайно сина си, да извърши жертвата като в последния момент ангел от Господа го възпря. Беше снабден жертвен овен. Авраам познаваше Бога, и знаеше, че Той е добър и велик, и че ще досатви заместителната жертва.

Но за Бога готовността за жертва у Авраам бе достатъчно доказателства за искреното му отношение, защото това бе дейната вяра на Авраам. Векове по-късно Бог щеше да жертва Сина Си, Своя единствен Син, заради любовта Си към човечеството, в отговор на вярата на Авраам и в изпълнение на обещанието, което му даде. Не закон и правила, а отношение на вяра, доверие и любов носят спасението и надеждата. Това е по-голямо от всяка похот за псевдоблагословението на земните блата или смразяващия страх да не би да се прокълнем в невежеството си.

Вярата на Авраам

Жертвата на Исус ни помири с Бога, въведе ни в Неговата слава, и благодат, даде ни надежда. Законът, това не може да направи, само личната връзка и отношение с Бога могат. Бог не иска спазването на правила и доказателства за нашата праведност. Бог иска нашата любов, лоялност и вяра в Него. Неговата доброта, щедрост и величие, а не паническият страх от Него, ни водят към покаяние и завръщане у дома, при нашия Небесен Баща.

6 И Авраам взе дървата за всеизгарянето и ги натовари на сина си Исаак, а той взе със себе си огън и нож; и двамата отидоха заедно.
7 Тогава Исаак проговори на баща си Авраам: Татко! А той отвърна: Ето ме, синко. И Исаак каза: Ето огъня и дървата, а къде е агнето за всеизгарянето?
8 Авраам отговори: Синко, Бог ще си промисли агнето за всеизгаряне. И двамата вървяха заедно.
9 А като стигнаха на мястото, за което Бог му беше казал, Авраам издигна там жертвеник, нареди дървата и като върза сина си Исаак, сложи го на жертвеника върху дървата.
10 И Авраам простря ръката си и взе ножа да заколи сина си.
11 Тогава ангел Господен му викна от небето и каза: Аврааме, Аврааме! И той отговори: Ето ме.
12 Ангелът каза: Да не вдигнеш ръката си върху момчето, нито да му направиш нещо; защото сега зная, че ти се боиш от Бога, понеже не пожали за Мен и сина си, единствения си син.
13 Тогава Авраам повдигна очи и видя, че зад него има овен, вплетен с рогата си в един храст; и Авраам отиде, взе овена и го принесе всеизгаряне вместо сина си.
14 И Авраам нарече това място Йехова-ире[a]; и така се казва и до днес: На хълма Господ ще промисли.
15 Тогава втори път ангел Господен викна на Авраам от небето и каза:
16 В Себе Си се заклевам, казва Господ, че понеже си направил това нещо и не пожали сина си, единствения си син,
17 ще те благословя премного и ще умножа и преумножа потомството ти като небесните звезди и като пясъка на морския бряг; и потомството ти ще завладее портата на неприятелите си;
18 в твоето потомство ще се благословят всички народи на земята, защото си послушал гласа Ми.

(Битие 22:6-18)

Четейки този пасаж от Писанията ни става ясно за дълбочината на доверието на Авраам към Бога, любовта му към Личността на Бога и личностите в Троицата, (Авраам приютява трима странници ангели, вж. Битие 18) и Божията любов към Авраам, дори когато го изпитва по един привидно жесток начин. Но Бог не е жестокия тиранин, който иска да се пролее кръвта на най-скъпото на Неговия слуга Авраам, неговия син, единствения син. Божието сърце е развълнувано от любовта и покорството на Авраам към Него. Затова Бог прави този изумителен, исторически и щедър завет към Авраам: обещава му изкуплението на народите и че в естествения свят Изкупителят ще додйде от чреслата му, но в истинския смисъл, изкуплението ще додеведе до духовно родство със спасени души от всички народи, заради вярата в Исус, потомъкът на Авраам. И Бог изпълнява този исторически завет, давайки своя единствен Син, позволявайки да се пролее кръвта му, за спасението на всеки, който вярва.

Така да се твърди, че обещанието на Авраам за благословение и проклятие, се отнася до невярващите евреи и държавата Израел в споровете им за парче земя, е дребнаво, тесногърдо и фалшиво суеверие, когато в Писанието и изкупителиня Божи план става дума за изкуплението и спасението на юдеи и изичници по цялата земя, чрез вяра в Месията, Единородния Божи Син и Агнец, Исус Христос.

Някои дори твърдят, че хълмът, на който Авраам принесе жертвата е същият този хълм Сион, и на който Соломон построи храма и който е символ на Израел, на Ерусалим, на града на Давид и на Небесния Ерусалим.

Свикнали сме в просперитетните тълкувания на това какво значи Ехова -ире, да възприемаме Бога като „снабдител“ на нашите земни нужди: здраве и финанси, любов и щастие, както се пожелава на всички банкети около Коледа.

Така в Римляни 5:1-5 намираме противоотровата за евангелския ционистки просперитет, който е уж практичен, а на практика е земен и разчита на сребролюбието на хората, за да влияе в църквата и света. Исус за такива каза много ясно: „Вие сте от земята, а аз съм от небето“ (Йоан 8).

Притовоотровата на суеверния просперитет е истинското благословение: мирът с Бога – основа за надеждата.

И така, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос,
2 посредством Когото ние чрез вяра придобихме и достъп до тази благодат, в която стоим и се радваме поради надеждата за Божията слава.
3 И не само това, но нека се хвалим и в скърбите си, като знаем, че скръбта произвежда твърдост,
4 а твърдостта – изпитана правда, а изпитаната правда – надежда.
5 А надеждата не посрамва, защото Божията любов е изляна в сърцата ни чрез дадения ни Свят Дух.

`(Римляни 5:1-5)

Ако имаме мир с Бога и благодатта да сме оправдани чрез вяра в Исус Христос, и се радваме поради надеждата за Божията слава, то това е благословение над всяко друго благословение и надежда, по-голяма от всяка друга надежда.

Но имайки този мир и това откровение за нашата праведност чрез вяра, апостолът продължава, че ние следва да се хвалим със скърбите си. Кой се хвали със скърбите си? Не даде ли живота Си Исус, за да сме щастливи и доволни? Измерването на доволството и щастието е друго, когато си познал Исус и Го следваш. Ние сме с Него, и не сме от земята, а от небето. Скръбта ни не е като скръбта на тези, които нямат вяра, благодат и мир с Бога. Можете ли да си представите скръбта на хората, които са си бог сами на себе си, и тяхна е задача да се утешават и да си измислят някаква надежда, която да ги крепи? Колко ужасно е подобно състояние. Има ли по-цинична и мрачна поговорка от тази: „Надеждата крепи човека“, ако това е надежда, която човек сам си е създал, и тя не се крепи на Истината и Божието отковение?

Докато ние, които имаме Божията любов на наша страна, скърбите ни не са без помощ и без утеха, защото Бог, и наш Баща, чрез Исус Христос е на наша страна. И защо да се хвалим със скърбите си? Защото е чудесно да скърбим ли? Не, защото в скръбта, когато Бог е на наша страна, скръбта няма да ни събори и да ни обезвери. Тя само ще произведе твърдост и характер, а твърдостта – изпитана правда.

Изпитаната правда е продължение на вярата, чрез която се оправдаваме. Изпитаната правда е доказателството, че правдата, която е чрез вяра, не е правда от фантазия и не е измислена, а действа реално в нас. Изпитаната правда, доказаната правда на Христос, но вътре в нас, и в реалността на нашия земен живот, произвежда надежда. Надежда, която е истинска, и ние знаем, че истинска, защото е истинска любовта на Бога в сърцата ни, чрез Светия Дух.

Това е истинското благословение, това е благовестието и истинския просперитет. Така ако търсиш благословение, с което да спасиш живота си в този свято ще намериш проклятие. „Който обича живота си, ще го изгуби; а който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот“ (Йоан 12:25).

Ако повярваш, че Исус стана проклет вместо теб, за да имаш ти живот, и изгубиш живота си в този свят, търсейки Божията слава, то ти ще го намериш за вечен живот (Матей 10:39; Марк 8:35).

Благословението е в Исус Христос, за Когото Псалмите пророкуват: „Благословен да бъде онзи, който иде в името Господне; благославяме ви от дома Господен“ (Псалми 118:26). И което пророчество Исус цитира, когато оплаква Ерусалим, неговия бунт срещу спасението и Спасителя и неговата предстояща разруха и проклятие:

Защото, казвам ви, отсега няма вече да Ме видите, докато не кажете: Благословен е, Който иде в Господното име. (Матей 23:39)

Ето, вашият дом ви се оставя пуст; и ви казвам, няма да Ме видите, докато не кажете: Благословен, Който иде в Господнето име (Лука 13:35).

Няма благословение за никой, юдеин или езичник, който не благославя и не приема Спасителя на света, Господ Исус Христос, а запустение и проклятие.

Апостол Павел завършва така едно от своите послания да новозаветната църква: „А всеки, който не обича Господа Исус Христа нека да бъде проклет. Господ наш иде“ (1 Коринтяни 16:22).

Новият Завет, обяснен

(И духът, който стои зад съвременния християнски ционизъм)

„А сега и независимо от закона се яви Божията правда, за която свидетелстват законът и пророците, а именно Божията правда, чрез вяра в Исус Христос, за всички и на всички, които вярват; защото няма разлика. Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус.“ (Римляни 3:21-23)

В този пасаж, както и в редица други в Писанията, както и в цялостното учение на Новия Завет се съдържа благовестието. Тук ще посочим елементите на благовестието в горния пасаж, ще посочим обобщеното твърдение на християнския ционизъм, който противостои на благовестието и връща към закона, и ще посочим, кой дух стои това по същността на това връщане към закона и отричане на кръста на Исус.

Нужно е връщане към Новия Завет в истинския смисъл на думата. Едно от най-основните неразбирания на завета днес се изразява в абсурдното учение, че невярващите евреи са Божия народ, а държавата Израел е „доказателство, че Бог съществува“, една от опорните точки на евангелските учители ционисти.[1] Напротив, доказателството, че Бог съществува е в Неговото творение (Римляни 1:19-20).

„Независимо от закона“, в ст. 21 на Римляни 3,означава, че Божията правда не зависи от закона, не почива на него. „Сега“ и „независимо“: тоест ние живеем в Божията правда, чрез вяра, която е сега и е независима от закона (пак там).

Въпреки, че Божията правда сега не зависи от закона и не почива на него, то законът и пророците, което всъщност представлява Старият Завет, свидетелстват за тази Божия правда. Коя е тя, за какво свидетелстват законът и пророците?

Божията правда е чрез вяра в Исус Христос. „Вяра“ означава не само да си съгласен, че Исус е бил  (Той всъщност Е) историческа Личност. Или да си съгласен, че е бил велик учител. Напротив, вярата е да приемеш Него, като Личност и Неговото учение. Да бъдеш Негов последовател. Истинската вяра не оставя място за друго разбиране що е вяра, освен тази, която приема свидетелството за Исус, и за това, че Той е Спасителя, и че Този, Който Той Сам заявява, че Е, защото Той е слязъл от небето, за да върши волята на Отец (Йоан 6:38).

Новият Завет се разбира най-добре в съпоставка със Стария Завет, който се опира на закона и на пророците. Всъщност „закон“ означава две неща: 1) Законът на Моисей, Петокнижието или първите пет книги от Библията; 2) Целият Стар Завет, който се състои от Петокнижието и книгите на пророците.

Исус сам каза, „Аз не дойдох да наруша закона и пророците, но да ги изпълня“, Матей 5:17-18: „Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците? Не съм дошъл да разруша, но да изпълня. Защото истина ви казвам: Докато премине небето и земята, нито една йота[b], нито една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне.“

Това Исус казва на юдеите, хората на закона, за да им предскаже, че идването на Месията (Спасителя) вече е в ход, както и, че предстоят Неговото завършено дело, както и Неговото Второ пришествие. Небето и земята ще преминат и с тях законът, който ще се изпълни изцяло – както в предсказаното идване на Спасителя като жертвен Агнец, така и по-късно като Цар на царете и Господ на господарите.

Но докато законът ще премине, щом небето и земята преминат, то думите на Исус няма да преминат, дори и когато небето и земята преминат. Така всяко учение и слово от устата на Господа се изпълнява и ще се изпълни. Думите на Исус са свързани с предсказанията Му за последните дни но и въобще. С това Той доказва, че Неговите думи са по-значими и авторитетни от пророците и закона: Матей 24:35 – „Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат“. Марк 13:31 – „Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат.“ Лука 21:33 – „Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат.“ Законът ще остане докато небето и земята преминат. Думите на Исус Христос, Божият Син, ще останат и СЛЕД като небето и земята преминат. Новият Завет е пълното и завършено изпълнение на обещанието на Авраам и на всяко обещание за спасение, чрез Божията правда, която е чрез вяра в Исус. Няма заобиколен път за никого.

Исус е изпълнението или завършека на закона (Рим. 10:4). Повече законът няма власт над този, който вярва (Рим. 7:1-6). Законът и пророците говорят за Исус и не сочат към никой друг Спасител или Месия, няма друга Божия правда (Рим. 3:21-23).

Божията праведност днес е независима от закона и се намира изцяло в Исус Христос, като ние я придобиваме чрез вяра в Него. Нито едно създание няма да се оправдае чрез дела по закона „понеже чрез закона става само познаването на греха“ (Римляни 3:20). Законът казва, че „няма праведен нито един“, че „няма никой разумен, няма кой да търси Бога“; „всички се отклониха, заедно се развратиха, няма кой да прави добро, няма нито един“; „гроб отворен е гърлото им, с езиците си ласкаят; аспидова (змийска) отрова има под устните им; техните уста са пълни с клевета и горчилка“; „краката им бързат да проливат кръв, опустошение и разорение има в пътищата им, и те не знаят пътя на мира“ (това е много точна препратка, ако вземем като пример днешната война в Газа и начинът, по който Израел я води); „пред очите им няма страх от Бога“. Всичко това са цитати от закона, от Стария Завет, дадени от ап. Павел в посланието до римляните, глава 3, стихове 10-18. Апостолът също посочва в следващия стих, 19, че това се отнася за евреите, защото на тях бе даден закона: „А знаем, че каквото казва законът, казва го за онези, които са под закона; за да се затворят устата на всеки и цял свят да се доведе под съда на Бога“ (Римляни 3:19, подчертаването мое). Тези, които са под закона, са също под Божия съд, без изключение и привилегии. За невярващите евреи, както и за езичниците, единствената надежда за спасение е да приемат Божията праведност чрез вяра в Исус Христос.

Тази праведност е за всички и към всички. С други думи няма задни вратички, няма бъдещи изкупления, няма етнически предпочитания. Евреите, които не са вярващи днес, и отричат, че Исус е дошъл и е поучавал Божието Царство и пострадал невинен, и е възкръснал на третия ден, и се е възнесъл на небето и предстои да дойде отново, не са Божи народ. Праведността е „за всички“, защото всеки, който търси Бога може чрез вяра да намери Исус и да се спаси, това е дадена възможност, достъпна благодат; тя „на всички, които вярват“, защото това вече е реализираната правда, чрез вяра – действащата, ефективна благодат.

„Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус, Когото Бог постави за умилостивение чрез Неговата кръв посредством вяра. За да покаже правдата Си в прощаване на греховете, извършени дотогава, докато Бог дълготърпеше, за да покаже правдата Сив настоящото време, че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исус“ (Римляни 3:23-26).

И отново, и в допълнение: всички са грешни, и езичници и юдеи. И юдеи и гърци (езичници) са обвинени и са под грях, всички съгрешиха (Рим. 3:9, 23). Ап. Павел обяснява това много добре в Римляни 1 и особено 1:18 и сл.: „Защото Божият гняв се открива от небето против всяко нечестие и неправда на човеците, които ограждат истината с неправда“.

Днес в евангелското християнство, чрез влиянието на психологията, е модно вярващите да се изживяват като жертва. Жертва на другите грешници, жертва на обстоятелствата, жертва, която има права и правото да изисква уважение към своето реално или възприето страдание; тази „жертва“ е обикновано такава, „която никой не разбира“ – по думите на лицата, които се виждат в ролята на жертви. Всъщност, няма жертви пред Бога. По отношение на Неговото изискване за праведност всички са деликвенти и извършители. Единствената жертва, която ни освобождава от подобна себичност, типична за гордостта на човека и подбуждана от дявола, е жертвата на Първосвещеника Исус Христос. Това е друг поглед върху ясното учение, че „всички съгрешиха, няма праведен нито един“.

Заблудата, че има някакви обещания, които не са изпълнени в Исус е особено застъпена в християнски ционизъм, за който говорим от години, и който е заразил огромният процент от евангелската църква. Тъй като в църквите учителите и проповедниците са тези, които изследват словото и чрез него после поучават членовете на събранието, то голяма част от посетителите на църква не се ангажират кой знае колко с изследване на Писанията. Те се доверяват на труда и усърдието на пасторите и учителите. Яков затова заявява „Братя, не ставайте мнозина учители, като знаете, че ще приемем по-сурово осъждение“. Тоест, да си учител в църквата е сериозно и отговорно дело. Не следва да се отнасяме небрежно към него. Затова, тези, които преподават Словото Божие без да са се потрудили да го изследват, ще носят отговорност за заблудите, които сеят, ако проповядват благовестие, което не е това, което Христос ни остави, както и апостолите, и както е записано в Новия Завет.

Един съратник и дори бих го нарекъл приятел, чието име няма да споменавам, и който попада в категорията на поклонниците на Израел, наскоро в онлайн чат заяви много добре позицията на евангелските вярващи ционисти. Ще го цитирам буквално (правописът запазен):

„Евреите са божият народ в смисълът на избора на Бог. Това не означава, автоматично спасение или святост. Също не означава, че този, който разпознава евреите като божий народ е идолопоклонник. Идентичността на евреите, техните дела и отношението на Бог към тях са три съвършенно различни теми. Идването на Исус Христос в плът не променя нищо от тези три неща, а продължава старозаветния разказ.

Какво прави държавата Израел, IDF или известни евреи в света не променя нито идентичността на народа, нито отношението на Бог към тях точно толкова колкото моето отношение към моите деца независимо дали са добри или правят бели – аз ги обичам, наказвам и не приемам злините им.“

Моят отговор беше да нарека това богословие шизофренично. Тоест, богословие на раздвоението на личността. Какво означава „Божи избор“, ако си избран, но не си спасен? Единствено тези, които вярват в Исус, това е безспорна новозаветна истина, се спасяват, тези, които призовават Господното име. Как си избран, пък същевременно си осъден, заради неверието си? За какво е избора тогава? Избран си за осъждение на вечни мъки в огненото езеро приготвено за дявола и неговите ангели?

Или другият вариант да се разбира едно такова несмислено твърдение: тъй като те, невярващите евреи, са Божият народ, заради избора, то те са спасени без да е нужно да вярват в Исус и могат да заобиколят кръста и жертвата Му. Това разбиране, което също може да се извлече от горния цитат е още по-абсурдно, защото на практика обезсмисля не само жертвата на Исус, като я омаловажава, заради „величието“ на невярващите евреи (които са по-големи от Божия план за спасение, тях грехът не ги лови, нямат нужда от лекар), но и цялостното учение на Новия Завет. Но изглежда това не притеснява поддръжниците на християнския ционизъм, видимо от заявлението, че „идентичността на евреите, техните дела и отношението към Бог“ нямат отношение към идването на Христос в плът. Ако правилно разбираме твърдението, че „продължава старозаветния разказ“, това би означавало, че Старият Завет все още се прилага, паралелно с Новия Завет! Законът все още важи.

Възможно е друго разбиране на това продължение на старозаветният разказ – в смисъл, че Новият Завет продължава разказа на Стария Завет, частично, без да засяга обещанията дадени на юдеи заради етноса им. Но и в двата случая изводът на подобно богословие е един: Все още сме под закона, по отношение на нашето задължение да имаме правилно отношение към невярващите евреи като Божий народ. Това е шокиращо твърдение. Това е заблуда, омайване и друго благовестие, което няма нищо общо с благовестието, проповядвано и реализирано от Исус Христос, и проповядвано от апостолите и ап. Павел.

На практика изповядващите това учение са под закон и са отпаднали от благодатта: „Вие, които желаете да се оправдавате чрез закона, сте се отлъчили от Христос, отпаднали сте от благодатта. Защото ние чрез Духа очакваме оправданието чрез вяра, за което се надяваме“ (Галатяни 5:4-5). Забележете, че тук става дума за „вие“ и „ние“. Апостолът прави разграничение между тези, които вярват, и тези, които добавят закон към вярата.

На следващо място, не беше ли именно това спорът между Исус и юдеите през всичките му взаимодействия с враждебно настроените фарисеи и други клики? Идеята им, която те ясно заявяват в дебатите с Исус в Новия Завет, е че понеже имат закона и пророците евреите някак си автоматично са Божии любимци и Бог е длъжен да се съобразява с тях. Не беше ли това предметът и на пронизващата проповед на Йоан Кръстител, който заяви на юдеите, че „и от тези камъни Бог може да издигне Авраамови чада“, а по-скоро те следва не да се гордеят с произхода си, а да се смирят и да се покаят:

„Затова принасяйте плодове, достойни за покаяние; и не помисляйте да си казвате: Авраам е нашият баща; защото ви казвам, че Бог може и от тези камъни да издигне чеда на Авраам. А и брадвата лежи вече при корена на дърветата. И така, всяко дърво, което не дава добър плод, се отсича и се хвърля в огъня“ (Матей 3:8-10).

Господ Исус също посочи в конфронтацията си с юдеите, че ако те бяха Авраамови чада, делата на баща си щяха да вършат, но заради гордостта си с етноса и религията си, те не само, че не разпознаха Месията, но себе си издигнаха като чада на Бога и то чрез непорочно зачатие (Йоан 8:41), и бяха готови да убият, този, Който беше дошъл да ги спаси (Йоан 8:31 и сл.). Въобще цялата глава 8 на ев. от Йоан, а и другите глави преди това, 5-7, ясно разкриват противопоставянето между Господа и юдеите, които отказват да повярват в него. Обръщайки се към юдеите Господа заявява, в ст. 24: „Затова ви казах, че ще умрете в греховете си; защото ако не повярвате, че съм Този, за Когото ви казвам, в греховете си ще умрете.“ Съвременните невярващи юдеи не вярват, че Исус е Този, Който Той е казал че е. Така следва да се запитаме: на кого да вярваме? На думите на християните ционисти, че невярващите юдеи са спасени въпреки това, че са отхвърлили Исус, или на думите на Исус, че юдеите, които не повярват ще умрат в греховете си?

Коментирайки последното изречение от резюмето на ционисткото богословие, цитирано по-горе, в което бащата обича децата си, въпреки белите и злините, които правят, следва да си зададем още един важен въпрос. Защо този принцип на избор и оправдаване на злото и греховете, които вършат, без да се налага покаяние да не се прилага за всички люде а само за юдеите? Така или иначе Бог е баща на всички народи и ще съди всички наравно (Рим. 3:9-19)? Отговорът разбира се е отрицателен, ако следваме юдаизма, според който само евреите имат божествена душа, нефеш,[2] а „гоите“, тоест неврейските народи нямат същата стойност като евреите .[3]

Да се спасиш без да ти се прощава греха и да имаш нужда да ти се прости е учение от духа на антихрист. Наскоро гледах видео, в което един брат споделя своя сън, в който видял човек, за голямо, масивно бюро, който той оприличил с антихрист. Задкулисно управляващите света, намиращи се в неговия луксозен кабинет, го попитали защо да изберат него за лидер на света. Той им отговорил, сочейки към три шестици на ламперията зад себе си, последната от която обърната. Човекът обяснил: защото Исус е спасявал падналите, ще спасява падналите, но той щял да спаси падналите. Идеята тук, макар и не много ясно изразена, е че той предлага по-добро и по-щедро спасение от Исус. А то е – не се налага да се каеш за греховете си, поклони ми се, и греха ти няма да се зачита, можеш да грешиш безгранично, защото ти сам си бог на себе си, няма кой да те държи отговорен. Шест е числото на човека в Библията, защото човекът бе създаден на шестия ден. Три шестици, 666, са символ на човешкото самообожествяване, имитиращо Божествената Троица. Три – хуманизъм, комунизъм, юдаизъм, който отхвърля Божия съд и съответно – Спасителят от Бога.

Съвременният християнският ционизъм е лъжеучение, което твърди, че невярващите евреи нямат връзка или необходимост от жертвата на Христос, за да бъдат Божия народ. Тази заблуда почива на същите основания, както твърденията на юдеите, че тъй като са чада на Авраам, както и последователи на закона на Моисей, то те са „свободни“, техен баща е Бог, и не е нужно да приемат Христос. Подобни твърдения издигат държавата Израел като Божие дело, без да отчитат, че тя е резултат на човешки усилия, и няма новозаветни основания да се счита, че е изпълнение на пророчествата от Стария Завет. Няма пророчество, от закона и пророците, което да заобикаля Божията правда, която е Исус Христос и вяра в Него. Който не Го приема като Този, Който Той казва че е ще умре в греховете си (Йоан 8:24).

Връщането към Новия Завет е условие за вяра, праведност и спасение. За да се върнем към истината на учението на Исус Христос и апостолите, следва да отхвърлим басните, човешките поучения, и лъжите, които ни връщат обратно към закона, и ни отдалечават от Божията правда, която се яви независимо от закона и е чрез вяра в Божия Син Исус Христос.

---

[1] https://youtu.be/iksrmK0I9MQ?si=5n2Y2SjM7hCItuPU

[2] По думите на брат Натанаил, евреин, отгледан в юдаизма, който се е обърнал към православното християнство и коментира богословски и политически теми в социалните мрежи. Вж. https://youtu.be/k4ZKqb716D8?si=4m-K_smqm-Xfi8dF

[3] https://www.myjewishlearning.com/article/israel-and-anti-gentile-traditions/

Синът на Давид, слепецът и бирникът Закхей

Лука 18:38-39, 19:1-10

03.03.2024 г.

Днес ще разгледаме две случки от служението на Исус, в които се разкрива, за пореден път, връзката между новозаветната вяра и предсказаното за спасението и Спасителя в старозаветните Писания. По този начин, отново за пореден път, доказваме, че смяната на това, кой е Божият народ в Новия Завет не е „заместителна теология“, тоест, механичната замяна на евреите с църквата, а е „богословие на изпълнението“, тоест – възникването на нов Божи народ е в резултат на изпълнението на очакванията, обещанията и предсказанията дадени в Стария Завет, в Личността и делото на Исус Христос. Двете случки са изцеляването на слепеца, който вика към Исус и спасението на бирника Закхей. Те също ни говорят за това, как трябва да изглежда нашата вяра.

Синът на Давид и слепеца

В предишна проповед споменахме, че Исус Христос, чийто юдейски произход при Неговото раждане като човек, е много подчертаван от християните ционисти, не „юдеин“ в точния смисъл. Изтъкнахме редица библейски аргументи, защо това е така. Един от тях бе свързан с това, че Исус е назоваван пророчески в Стария Завет като „Син на Давид“, което е юдейската му родословна нишка.  В същото време Исус не е точно Сина на Давид, защото имаме записа на Новия Завет, а и на Псалм 110, в който сам Давид Го нарича „Господ“. Как Давид Го нарича „Господ“ пък му е син? Това е въпросът, който Исус поставя пред книжниците и фарисеите в съответните пасажи, намиращи се в Лука 20 и Матей 22.

В Лука 18 Исус предсказва своето разпятие, отивайки към Ерусалим и че „всичко което е писано за Човешкия Син чрез пророците ще се изпълни“ (ст. 31). Приближавайки се към Йерихон, по пътя към Ерусалим, Исус минавай покрай слепец, който стои край пътя, за да проси (ст. 35). След като стоящите наоколо хора му казват, че Исус Назарянинът минава, слепецът започва да вика за милост към Господа.

35 А когато Той се приближаваше до Йерихон, един слепец седеше край пътя да проси. 36 И като чу, че минава множество хора, попита какво е това. 37 Казаха му, че Исус Назарянинът минава. 38 Тогава той извика: Исусе, сине Давидов, смили се над мен! 39 А тези, които вървяха отпред, го смъмриха да мълчи; но той още повече викаше: Сине Давидов, смили се над мен! 40 И така, Исус се спря и заповяда да Му го доведат. И като се приближи, го попита: 41 Какво искаш да направя за теб? А той каза: Господи, да прогледам. 42 Исус му каза: Прогледай; твоята вяра те изцели. 43 И той веднага прогледа и тръгна след Него, като славеше Бога. И всички хора, като видяха това, въздадоха хвала на Бога. (Лука 18:35-43)

Ще отбележим, че слепецът тук бе наясно с Писанията. Когато чу, че Исус Назарянинът се приближава, той извика с всички сили към Него, като Го назова с едно от имената, които законът и пророците ползват за Месията – „Сине Давидов“.

Тук отново виждаме контракултурното поведение и служение на Господа. Околните се опитваха да накарат слепия човек да замълчи, като гледаха на неговото ниско обществено положение – сляп просяк – който си позволява да привлече вниманието на известен учител и равин. Исус обаче не погледна така на просяка, а се спря в отговор на виковете на последния. Той разпозна търсещата Бога душа, и непреклонното желание да получи благоволението Му. Очевидно този просяк не е просто нахалник, който се възползва от ситуацията. Той познава Писанията, със сигурност в душата си и духа си, той е търсил и е очаквал спасението от Бога. Само това може да обясни настояването, с което слепият просяк търсеше милости от Господа. Дори когато околните правеха всичко възможно той да си „знае мястото“ и да не притеснява виждащите със своите несмислени нужди и присъствие, според тях, Исус незабавно разпозна вярата.

Какво искаш? Да прогледам, Господи! Твоята вяра те изцели.

И тук следва да разпознаем два елемента на вярата. Първият, е очакването на Бога. То е резултат от душевното състояние на страдание и отхвърляне през живота на слепия просяк. Това търсене обаче не било в нищото или в празни откривания на себе си или на странни религии. Слепият познаваше Стария Завет, защото очевидно знаеше, че Месията, Спасителят ще има Божията сила върху Себе Си. Затова и извика към Исус, назовавайки го „Син Давидов“. Слепецът ясно назова Исус като очакванията от Израил Спасител. В това отношение вярата на слепеца беше задвижена от убеждението му, че Исус Назарянинът е очакваният от Израил Месия. Това го постави в положение, в което Исус разпозна, че слепецът се обръща към Него като някой, който вяра и убеден, че иска милост от Спасителя.

И следва да направим следният извод. Днес много „просперетитни учения“ и „учения на вяра“ в църквата извеждат вярата, особено когато става дума за изцеление, като някаква магическа формула, едва ли не химическа съставка у търсещия изцеление, или умствена сугестия насочено към овладяване на божествените сили на космоса за получаване на свръхестествено здраве. За тях Исус е източник на здраве и берекет. Цялото им „християнство“ се свежда до това да вярваш, и да даваш пари, за да получаваш. Библията за тях се състои от няколкото извадени от контекста с които се въодушеви събранието да се подобри техният стандарт на живот, разбира се след като са дали нужните средства за благоуспяването на лидера на събранието.

В изцелението на слепеца е видно, че неговата вяра не беше резултативно насочена, защото той не извика към Исус „Изцели ме, Господи!“ Напротив, призивът му беше „Сине Давидов, смили се над мене!“ Слепецът тресеше милост от Исус, търсеше балговолението Му, нещо повече от простото изцеление, което разбира се беше най-важното защото слепотата определяше статута му и живота му. Слепецът призоваваше Исус преди всичко като Спасител и очакваният Месия. Затова вярата на слепеца беше не в изцелението, а в Този, Който може да изцелява. Той разпозна, че Исус е Месията, наричайки Го „Сине Давидов“! Той поиска милост от Него, защото знаеше, че Спасителят може да го изцели. Той „видя“ Исус, и го разпозна. Заради разпознаването на личността Му, Той получи това, което търсеше. Тази негова вяра го изцели. За разлика от автосугестията и напъването, вкл. с умствени картини „да се видиш изцелен“, които най-често виждаме у просперитетните проповедници.

Понякога в стремежа и желанието си да получим изцеление не виждаме или не се интересуваме кой е този, който ни изцелява.

Наскоро присъствах на възпоменателното богослужение на един вярващ, който беше сляп до смъртта си. Слепите хора имат малко по-различно поведение, което донякъде е в разрез с обикновеният етикет и норми на виждащите, именно поради слепотата. Те също, като повечето хора с недъг или болест, могат да бъдат много себични и да виждат себе си предимно като жертва. Но това, което видях беше празненство на вечния живот, в който този сляп брат бе преминал. Слепотата вече нямаше решаващо значение за това, кой е той, той беше удържал вярата докрай.

Вярата на слепеца в Лука 18 също следва да бъде зачетена заради устояването в нея въпреки обществената съпротива срещу опитите му да предизвика вниманието на Господа Но този слепец наруши видимо всякакво благоприличие като занимаваше важния известен учител със себе си. Вярата му обаче въпреки, че като поведение дразнеше обществеността, се яви спасителна за него и бе публично разпозната от самия Исус Христос. Крайният резултат бе, че след като първо го гълчаха, след изцелението на слепеца, и неговото проглеждане и последване на Исус „всички хора, които видяха това, въздадоха хвала на Бога“ (ст. 43).

Вярата на слепеца, че Исус е Спасителят се изрази това, че Го нарече „Сине Давидов“. Тази вяра беше също и изцелителна, защото само Спасителят, Бог може да изцелява съвършено (вж. Мк 2:1-12; Лк 5:17-26). Не е достатъчно само да вярваш „в изцелението“, а да вярваш в Този, Който изцелява. Не доставчика на чудеса, а в Месията, от Когото можеш да приемеш милост, ако вярваш.

Бирникът Закхей

Подобна е ситуацията в глава 19 на ев. от Лука. В пасажа от първи до десети стих е описана ситуацията на срещата на Исус в Йерихон един „началник на бирниците, който беше богат“ (ст. 1).

И Закхей „искаше да види Кой е Исус“ и въпреки, че имаше навалица той беше готов на крайни мерки, за да Го види. Поради ниския си ръст се наложи да се качи на дърво. Това е поведение неприсъщо на човек с положение и богатство. Представете си местният началник на данъчната служба, да излезе от черния си мерцедес и да се качи на дърво, за да види кой е Исус! „И се завтече напред и се покачи на една дива смокиня, за да Го види; понеже щеше да мине през онзи път“ (Лука 19:4).

Когато Исус минава оттам, поглежда нагоре към дървото и казва: „Закхей, слез бързо, защото днес трябва да отседна в дома ти“ (ст. 6). Закхей прави точно това: „побърза да слезе и Го прие с радост“. Тук отново имаме неодобрението на масите, което не е толкова грубо, както при слепеца в гл. 18, защото все пак Закхей макар и мразен, е човек с влияние и власт, той е бирник. Но роптанието на хората е защо Исус се „отби при грешен човек“ (ст. 7).

Има много прилики в двете случки. И двамата са отхвърлени от обществото, макар и по коренно различни парични; и двамата имат ясно разбиране за нуждата им от промяна и от Бога; и двамата очевидно знаят Писанията и разпознават Месията в Исус Христос, търсейки Неговата милост и благоволение; и двамата са готови на отчаяни действия само и само да се приближат до Господа. И двамата демонстрират вяра, която не оставя Исус безразличен.

Само ще посочим, че както при слепеца реакцията на Закхей по отношение на Исус е явно разпознаване на Месията. Това разпознаване не е случайно и не се е случило в предния ден. Изглежда, че и в двата случая, този на слепеца и този на бирника Закхей, и двамата са търсили Бога и са очаквали с надежда нещо да се случи и да видят Месията. За слепеца това е Исус Назарянина. За Закхей това е Исус, Който той искаше да види Кой е. Вярата не е въпрос на приумица, а на дълго и упорито търсене на Бога, дори когато не е напълно осъзнато. Но в случая и двамата познаваха Писанията.

В ст. 8-9, които могат да имат разнопосочни тълкувания, Закхей заявява следното: „А Закхей стана и каза на Господа: Господи ето отсега (добавено, б.м.) давам половината от имота си на сиромасите; и ако някак съм ограбил някого връщам му четворно“ (ст. 8). В отговор Исус заявява: „И Исус му каза: Днес стана спасение на този дом; защото и този е Авраамов син“ (ст. 10).

Традиционният поглед върху тази размяна е, че в резултат от отношението на Исус към един отхвърлен иначе, макар и богат, бирник, последният повярва, и това променя отношението му към бирничеството и богатството. Резултатът е, че решава, че от този момент нататък, както внушава добавената дума от редакторите „отсега“ в горния цитат, той ще върне ограбеното и ще даде половината си имот на сиромасите.

В отговор на това практично измерение на промяната и покаянието на Закхей, Исус обявява, че е дошло спасение в дома на Закхей. Тук личи и познаването на Закхей на закона на Моисей, тъй като обявяването на връщане на четверократно на някой, който се счита ограбен от него, е записано в Изход 22:1 (въпреки, че там става дума за кражба на вол или овца). В други случаи на материално онеправдаване реституцията се свежда да връщане на откраднатото и една пета глоба (Левит 6:2-5). Следва и да се информираме, че бирниците в юдейските провинции на римската империя кандидатстваха за длъжността като обещаваха определено количество данък, който трябва да съберат за имперската хазна. След като спечелят конкурса и съберат обещаното, всичко събрано отгоре отива за тяхната заплата. Някои твърдят, че бирниците са били толкова мразени от населението, и третирани като слуги на Рим, че не им е било разрешено от парите си да дават благодеяния.

Така в първото тълкувание на речта на Закхей виждаме, обявяване на промяната, която се е случила у бирника в отношението му към парите и печалбата, а в отговор Исус го хвали за това и прогласява спасението на дома му.

В тази връзка ще споменем, че в Ревизираното издание на Библията думата „отсега“ в стих 8 е добавена от редакторите. В различните английски версии на Библията, бъдещето време „ще“ отсъства в някои (KJV, NKJV, NASB, ESV), а е налично в други (NIV, NLT, NLB). Тази добавена дума има за цел да ни убеди, че Закхей заявява, че в бъдеще ще бъде щедър и ще пази закона, защото Исус е дошъл в дома му и че се е променил.

Същевременно ще отбележим, че има и друго тълкувание на случката. В него Исус сякаш не обръща внимание на казаното от Закхей.

В тази версия, реакцията на Закхей не беше въодушевена прокламация на промяна в сърцето, заради гостуването на Господа в дома му, а опит да се оправдае пред Исус, като се противопостави на негативното отношение на обществото, което виждаме в стих 7: „отби се при грешен човек!“ Тоест Закхей заявява, че спазва закона при опита си да бъде добър човек въпреки, че е бирник, като в практиката си дава половината от имота си на сиромасите, и когото е ограбил някого, връща му четверократно.

В този друг поглед върху случилото се Закхей търси Бога, и иска да види кой е Исус; Исус обаче вижда него и вярата му, и му отправя покана да го посети в собствения му дом, което е голяма чест; Закхей с радост се покорява и приема Исус; обществото не одобрява това отношение на Господа към Закхей; Закхей се опитва да се оправдае според закона пред Исус, като Му заявява, че той не е лош човек, че изпълнява закона, че богатството му не го е корумпирало напълно; Христос в отговор не обръща внимание на тези добри дела, за които свидетелства Закхей, а заявява, че днес е станало спасение в дома му, имайки предвид, единствено поради това, че Той, Исус, е влязъл дома на Закхей, а Закхей Го е приел с радост, така приемайки Исус като това, който Исус наистина представлява – Божи син и спасител.

Но дори да приемем, че традиционното тълкувание е по-логичното основният урок тук е, че целта на разказаното не е да се съсредоточаваме върху себе си, и върху Закхей, и за това, че същият бил възстановен в общността (това не знаем със сигурност). Една такава насоченост при тълкуване на пасажа е поради това, че днес християнството се е превърнало в средство за психологическо възстановяване на самочувствието и това, че сме приети от Бога. Така Личността на Исус се превръща в атрибут на пътешествието на грешника към един по-добър живот тук на земята, вместо погледът му да е насочен към вечният живот, който идва чрез покаяние от мъртви дела и вяра в Спасителя Исус Христос.

Затова вярата на Закхей е в основата на историята, съчетана с благоволението на Исус и това, че го потърси, за да го спаси, въпреки общественото коравосърдечие, и въпреки добрите дела по закона, които бирникът би могъл да е извършил. Човешкият Син е този който търси и спасява погиналото, а погиналото са юдеите, евреите, които стават Авраамови чада чрез вяра, а не само чрез стоене в етническия си произход (Лк. 19:9-10).

Този друг поглед върху случилото се не се различава кой знае колко от традиционното разбиране и тълкуване на случката. В този втори вариант обаче фокусът ни е върху делото на Исус и върху това, че Исус е по-голям от закона на Моисей и самото Му присъствие в дома на бирник, който обаче Го е приел с радост е достатъчно за спасението на бирника и на дома му. От друга страна в първото тълкувание, може да се предположи, че фокусът е върху това, че Закхей след като приема Исус вече ще бъде щедър посочвайки закона и това е, което кара Исус да възкликне че спасението е дошло в дома на Закхей.

Която и версия да изберем да приемем за вярна, обединяващата истина е, че и в двата случая покаянието на Закхей е заради вярата му в Исус Христос, и Христовото благоволение и отсядане в дома на бирника.

Заключение

1. Вярата на истински търсещия Бога и спасението. Вярата и желанието да бъде видян Исус и при Закхей и при слепеца е силно, интензивно, до степен на пълно пренебрегване на социалните привички и натиска на обществото да не се доближават до Исус. И в двата случая, и слепият просяк и богаташът бирник, са готови на всичко, само да се доближат и да го видят и Той да ги забележи. И в двата случая Исус откликва на вярата им, забелязва я, и те получават изцеление и спасение.

2. Пренебрежение към влиянието на света, което не разбира Бога. Тук ни става ясно, че истинската вяра в Спасителя не се съобразява с натиска на обществото или с неразбирането му на личните търсения и стремеж към Бога. За пореден път виждаме новозаветната истина, както и при това как да се молим и да настояваме пред Бога в молитва, според притчата за несправедливия съдия и възрастната жена; че следването на Исус е по-важно от гласовете в обществото, които не разпознават Кой е Той. Не тях трябва да слушаме а гласът на Духа на Бога, Който ни води при Исус.

3. Разпознаване на Христос като истинския и единствен Спасител, Месия, Божи Син. Също така виждаме, че вярата за спасение и изцеление не е просто вяра в свръхестественото, а вяра в Личността и делото на Месията, разпознаването на това кой е Христос. Църквата и събранието на вярващите в Новия Завет не е възникнало като механичен заместител на евреите, а като изпълнение на тези първо юдеи после езичници, които приемат Христос като Господ и Спасител. В описаните тук случки, именно юдеи са тези, които разпознават техния Месия и двамата отхвърлени от обществото по конкретен начин – слепият просяк, защото е сляп просяк и оттук проклет и ненужен на праведните юдеи, а богатият бирник защото е богат бирник и противен с това, че взима от парите и труда на хората заради Рим и заради себе си.

Но въпреки това отхвърляне Исус видя тяхната вяра и търсене на Бога, ясно изразена в търсене и разпознаване на Неговата Личност като Сина на Давид, Месията и като някой, който с радост да бъде приет у дома и у който има спасение и надежда.

4. Юдеите са първите, които имат нужда от спасение, за да са наистина Авраамови чеда. На негодуванието на хората, Исус ясно заяви, че „и този е Авраамов син“ за отхвърления от тях бирник, защото не само че е юдеин по кръв, но е и някой, който с вяра разпозна Месията.

В заключение Исус завършва учението по повод спасението на дома на Закхей, като заявява, че Той, Човешкият Син е дошъл да потърси и да спаси погиналото. С това Исус заявява, че Авраамовите синове по плът имат нужда от Него, от Спасението, което Той представлява, за да станат истински Авраамови синове. А такъв беше и Закхей не само по плът, но и заради вярата си, истински син на обещанието и наследник на вечния живот. Бог да ни помага ясно да виждаме и да следваме Спасителя така както Той ни предостави и видя нуждата ни от спасение, когато все още бяхме погиващи.

Кога и как ще се спаси целият Израел (Римляни 11:25-29)

Важна ли е темата, кой е Божият народ днес? Има ли някой, на когото, ако му се зададе въпроса, да не знае в коя страна живее, какъв език говори и каква е неговата народност? Колкото и абсурден да изглежда този въпрос в естествения свят, защо не е толкова несмислен и зададен за духовната ни принадлежност при ясното учението на Новия Завет и Писанията? Същият въпрос, когато стане дума за духовната принадлежност сякаш няма ясен отговор.

Ако не знаеш на кой народ принадлежиш, как ще знаеш кой си като индивидуална личност? Без съзнанието за родова принадлежност вярващите нямат и съзнание за личната си връзка с Бога, нито биха имали увереност, че вярата им е истинска или биха имали увереност за спасението и неговия смисъл.

Бог работи с индивиди, но и с цели групи хора и народи. Всеки човек, когато се роди, не се ражда само от баща и майка, но и в контекста на дадено географско място и на свързаните с това място, и с родителите му хора, роднини. Те обикновено имат общ език, общи обичаи и празници, обща култура, подобни черти, така че винаги можеш да разпознаеш някого от кой род или от кой народ е. По определени белези и днес можеш да кажеш този е от Скандинавия, този е славянин, този е африканец. Има определени черти и на по-големи групи хора – европейци, северноамериканци, латиноамериканци и т. н. По същия начин и хората, които са ново създание, чрез вяра в Христос има характеристики, които ги отличават от всички останали.

Принадлежността ти към даден народ, род или общност определя и кой е баща ти и кои са предците ти. По същия начин ако Бог е твой баща и отец, то ти си брат на Неговия единороден Син Исус Христос, който първороден измежду много братя (Римляни 8:29). Ако няма значение кой е Божият народ днес, то няма значение и спасението или връзката с Бога, защото ако не принадлежиш на Божието семейство, Божиите деца, то ти нямаш връзка с Бога (Йоан 1:12; 1 Йоаново 3:1-2; Ефесяни 2:19-22; Галатяни 6:10; Римляни 12:5 и др.)

Така днес ще установим, за пореден път, че Божият народ в Новия Завет не са невярващите юдеи, както и че за тях няма друга възможност за помирение с Бога, освен чрез Исус Христос. Божият народ е юдеи и езичници, вярващи в Исус. Не бива обаче да бъркаме дадена деноминация или църковна институция с Божия народ. Някои деноминации, например православната църква, Римокатолическата, някои протестантски и харизматични църкви и деноминации свързват своята организация, и изключително само нея, като институцията, която държи истината, и така никой няма връзка с Бога, освен чрез тази организация. Това е сектантско и еретично мислене. Божият народ е описан в Библията и в Новия Завет и това са всички, които са оправдани чрез вяра в Господ Исус. Не може да се добавят изисквания за закон или подобни такива, за да се „усъвършенства“ вече даденото ни благовестие.

Но да се върнем на разглеждане на може би най-основния новозаветен пасаж, който служи на юдействащите християни и учители за оправдание на тяхното лъжеучение за това, че имало два Божи народа, в най-добрия случай.

Пасажът е в Римляни 11:25-29 и е използван от съвременните юдействащи християни и християни-ционисти да въведат тезата, че евреите са избраният Божи народ дори при условията на Новия Завет, който те отхвърлят. Това лъжеучение е прокарвано само въз основа на тези няколко стиха, в противоречие с цялостното учение на останалите Новозаветни Писания, от които става ясно, че има нов народ, който ще дава плодове в царството, а няма да бъде безплоден като тези, които отхвърлиха Спасителя (Матей 21:43). (Това, естествено не се отнася за евреите, които са вярващи в Христос.)

Ето цитат на пасажа:

25 Защото, братя, за да не се мислите за мъдри, искам да знаете тая тайна, че частично закоравяване сполетя Израиля, <само> докато влезе пълното <число> на езичниците.

26 И така целият Израил ще се спаси, както е писано: – „Избавител ще дойде от Сион; Той ще отвърне нечестията от Якова;

27 И ето завета от Мене към тях: Когато отнема греховете им“.

28 Колкото за благовестието, те са неприятели, <което е> за ваша <полза>, а колкото за избора, те са възлюбени заради бащите.

29 Защото даровете и призванието от Бога са неотменими.

(Рим. 11:25-29)

Ключовите фрази тук са: „частично закоравяване сполетя Израиля“, „целият Израил ще се спаси“, „ето завета от Мене към тях“. Особено важен е стих 28, който сякаш казва, „въпреки, че са невярващи, заради бащите Аз, Бог, ги считам за Мой народ!“ В допълнителна подкрепа на тази теза е ст. 29, „защото даровете и призванието от Бога са неотменими“, което би следвало според ционистките християни да означава, че понеже евреите са били Божи народ в Стария Завет, това е неотменимо положение, и те остават такива и в Новия Завет, независимо, че са врагове на Божия Син и категорично отхвърлят Новия Завет чрез кръста и жертвата на Христос.

Ще изброим няколко елемента на тълкуването на тези стихове, които са проблематични и биват изопачавани.

Какво е „частичното закоравяване“ постигнало Израил?

В стих 25 тайната, че частично закоравяване е сполетяло Израиля докато се изпълни числото на езичниците се възприема неправилно по следния начин: сега по-голямата част от евреите не вярват, но ще има едно бъдещо събитие, едно бъдещо, така да се каже, съживление сред естествените евреи, в края на дните, при което „целият Израил ще се спаси“. Това „целият Израил ще се спаси“ според това тълкувание означава, че целокупният невярващ народ от евреи, в един момент ще стане вярващ и ще приеме Христос. Така „частично закоравяване“ се възприема като означаващо временно закоравяване – „сега са закоравени, но в бъдеще ще се покаят и ще повярват“.

Подобен подход има двояко значение. От една страна попада много добре в есхатологичните тълкувания на почитателите на Джон Нелсън Дарби и Скофийлд, чието разбиране е, че ще има двойно Второ пришествие на Христос – първото тайно, за да реализира „грабването“, и второто славно, така както е описано в Марко 13 гл. и Лука 21 и Матея 24. Въпреки, че подобна теория трудно може да бъде подкрепена с аргументи от Новия Завет, то тя пасва много добре на вида тълкуване, за което иде реч. Така идеята, че евреите днес са Божи народ, въпреки, че отхвърлят Бога и Неговото спасение може да бъде прокарана в умовете на вярващите под формата на някаква витаеща надежда, и благоволение, което Бог има към евреите въпреки неверието им. Казано иначе, ще се спасят всички евреи в бъдеще, и това е много логично, тъй като са Божият избран народ.

От друга страна неяснотата на това какво означава „целият Израил ще се спаси“ в стих 26 дава мъгливо основание да се счита, че и днешните невярващи евреи, не само тези от бъдещото „съживление“, което очаква „целият Израил“, също ще бъдат спасени, дори без да вярват в Исус. Към момента има само малка „засечка“, просто малко недоразумение, но бъдещето е тяхно! Те сега само за малко отхвърлят Христос, „частично е тяхното закоравяване“. Цялата постановка се доразвива от тезата, че има два Божи народа в Новия Завет, евреите, които са „земния Божи народ“ и църквата, „небесния Божи народ“[1], което е разбирането на сецесионистите[2] (тези, които вярват, че дарбите на Светия Дух вече не действат, защото имаме Новозаветните Писания). Евреите си остават Божи народ, според това лъжеучение, дори и когато са в бунт срещу Бога и хулят Неговия Син и техен Месия, като искат друг, свой месия. След грабването обаче, когато започне Голямата скръб, това е седем годишния период на големи страдания, всички евреи, които вече ще са се събрали отново в старозаветната обетована земя, бившият Ханаан, днешна Палестина, ще повярват изведнъж. Как точно ще стане това не ясно, а и последователите на християнския ционизъм не обясняват. Нещо като „спасените просто ще станат още по-спасени“; защото не само, че са и без друго избрани по етнически признак, но и вече ще повярват в Господ Исус Христос.

От друга страна, се затвърждава едно погрешно убеждение за това какво представлява спасението, защото, както вече казахме, целият Израел ще се спаси, означава, че няма да има такива, които да не повярват в Бога чрез Исус. Но въпросът остава, какво спасение ще има за тези евреи, които днес живеят и умират без вяра в Христос? Как тогава „целият Израел ще се спаси“, ако времето той да се спаси все още не е настъпило? И какво е библейското основание за Израел да е предвидено да се спаси целия, като бройка, в бъдещето, а не днес?

На тези въпроси няма разумни отговори от страна на юдействащите учители. Единственото, що-годе смислено обяснение може да бъде, или че евреите днес, които умират невярващи отиват на вечно осъждение, или че те са спасени само поради етноса си, което твърдение и при най-силно желание не можем да не признаем, че противоречи изцяло на новозаветното учение – Матей 3:9, Йоан 4:45.

Напротив, истината на новозаветното учение е точно в обратната посока. Има само едно име под небето чрез, което се спасяваме – Деяния 4, и няма причина за юдеите това спасение да бъде отложено във времето.

И ние, като съдействуваме <с Бога>, тоже ви умоляваме да не приемате напразно Божията благодат. (Защото казва: – „В благоприятно време те послушах, И в спасителен ден ти помогнах“; ето, сега е благоприятно време, ето, сега е спасителен ден).

(2 Коринтяни 6:1-2)

Няма друго време освен сегашното за спасение. Жертвата на кръста вече е факт, първосвещеническата жертва на Исус е принесена и тези, които с вяра приемат Него и Го изповядат имат достъп до небесното светилище. Няма основание всеки, който търси спасение, юдеин (евреин) или грък (езичник) да гледа и очаква друго време. Сега е спасителен ден.

Същото послание намираме в книгата Евреи.

Затова, както казва Светият Дух: – „Днес, ако чуете гласа му, не закоравявайте сърцата си както в преогорчението, Както в деня на изкушението в пустинята

(Евреи 3:7-8)

И по-нататък в същата глава, отново авторът на книгата Евреи повтаря същия призив:

Докато се казва: – „Днес, ако чуете гласа Му, Не закоравявайте сърцата си както в преогорчението“. Защото кои, като чуха, <Го> преогорчиха? Не всички ли ония, които излязоха от Египет чрез Моисея?

(Евреи 3:15-16)

Няма друг ден за спасение, но днешният ден, защото днес е „благоприятно време, сега е спасителен ден“. Днешните невярващи юдеи, нито техните ционистки християнски поддръжници не бива да се надяват за някакво бъдещо спасение, което ще дойде внезапно върху всички, и да се надяват, че днес без вяра в жертвата на Исус, само поради етническия си произход ще бъдат пощадени от Божия гняв. Нещо повече, и в двата цитирани пасажа препратката е към закона, към книгата на Псалмите, която не е непозната на юдеите, ако биха искали да разберат. Предполага се, че те се опират на Мойсей и пророците. Но Псалм 95 цитира точно същото – не се надявайте на някакво бъдещо спасение, ако то ви се предлага сега:

Защото Той е наш Бог, И ние сме люде на пасбището Му и овце на ръката Му, Днес, ако искате да слушате гласа Му, Не закоравявайте сърцата си както в Мерива. Както в деня, когато <Ме> изпитахте в пустинята, Когато бащите ви Ме изпитаха, Опитаха Ме и видяха каквото сторих. Четиридесет години негодувах против <това> поколение, И рекох: Тия люде се заблуждават в сърце, И не са познали Моите пътища; Затова се заклех в гнева Си, Че няма да влязат в Моята почивка.

(Псалм 95:7-11)

Така частичното закоравяване не е закоравяване за известно време на целия Израел, или закоравяване на част от сърцето на целия Израел, или на част от сърцето на част от Израел. Частичното закоравяване касае – част от народа на Израел: „Защото не всички са Израил, които са от Израил“ (Римляни 9:6). Ап. Павел продължава: „Нито са всички чеда, понеже са Авраамово потомство; но „в Исаак ще се наименува твоето потомство“. Значи не децата по плът са Божии деца; а децата според обещанието, се смятат за потомство“ (9:7-8).

Тълкуването на последната част от стиха, „докато влезе пълното число на езичниците“ в погрешния му вариант е, че след като се спасят езичниците предназначени за спасение, и църквата бъде „грабната“ (преди славното Второ пришествие), то тогава ще се случи съживлението, за което писах по-горе, и целият етнически Израил, целокупно като народ ще се спаси. Крайно неточно.

Апостол Павел изглежда казва нещо съвсем различно. На първо място, отбелязваме, че той говори на братя, които изглежда се счита за мъдри и разбират добре връзката между Израел и църквата. Това се доказва и от стихове в Римляни 11:18-22.

Очевидно публиката на апостола са вярващи, които считат, че никой евреин не може да се спаси, защото Израел е отхвърлил Месията.

Това е най-логичното обяснение за това, за какви читатели е предназначено посланието до римляните, като тази логика се извежда от обясненията на апостола в самото послание. Той увещава римските вярващи, че ако „човек е неверен, то Бог остава верен“ в смисъла, че ако евреите са отхвърлили обещанието, което е в Христос, то това не означава, че обещанието се е провалило. Освен това, Павел сочи себе си и други вярващи от Израел, които въпреки закоравяването на евреите, са повярвали в Христос. В крайна сметка първата църква е от апостолите и техните последователи в Юдея. Освен това, Исус ясно заяви за Себе Си, че е изпратен до „изгубените овце на Израел“ (Мат. 15:21; Мат. 10:5-6), тоест останалите призвани, тези измежду езичниците, още не са дошли на дневен ред в Божия изкупителен план.[3]

Също така, адресатите на посланието са посочени и в следния цитат от богословски текст, третиращ Римляни 14 и 15:

Павел разбра ситуацията и пише посланието както до юдеите, така и до християните от езичниците в Рим, за да ги убеди да изградят мирни и близки отношения между техните домашни църкви. В 14:1-15:13 Павел увещава и двете групи да променят отношението си една към друга, но изрично моли християните с езически произход езичниците да обмислят дилемата, пред която са изправени християните с еврейски произход.[4]

Въпреки, че цитатът хвърля светлина преди всичко върху взаимоотношенията между групите на юдеите вярващи и езичниците вярващи и то по отношение на спазване на правила за храни и празници (ритуалният старозаветен закон) става ясно, че адресатите са именно тези две групи християни – юдеи и езичници. Според автора на цитирания трактат чрез посланието си, апостол Павел се опитва да създаде условия за приемане един на друг от двете групи в рамките на децентрализираната мрежа от домашни църкви, функциониращи в Рим по онова време. Основателно можем да предположим, че поради възникналото напрежение между християни-езичници и християни-евреи някои от езичниците са изповядвали вярването, че тъй като евреите като народ не са разпознали Месията и са Го отхвърлили се изцяло отхвърлени от Бога и не подлежат на спасение.

Ако сега разгледаме пасажа на Римляни 11:25-29, с това разбиране, както и целия раздел от Римляни 9-11, ни става по ясно тълкуванието на „проблематичните“ и неясни стихове за спасението на „целия Израил“. Важно е, четейки тези стихове, да посочим, че във въпросния пасаж, а и в цялото послание на ап. Павел, както и в други такива, например Галатяни, има едно преливане при употребата на „Израел“ и „юдеин“, от естествения Израил в духовния и обратно.

Затова нека разгледаме пасажа стих по стих:

Библейски стих от Римляни 11	Неправилно юдействащо тълкуване	Правилно новозаветно тълкуване
25 Защото, братя, за да не се мислите за мъдри, искам да знаете тая тайна, че частично закоравяване сполетя Израиля, <само> докато влезе пълното <число> на езичниците.	Вие езичници не се мислете за мъдри, евреите са Божия народ. „Частично закоравяване“  означава, че евреите остават Божи народ, но не признават Христос, но ще Го признаят едва един бъдещ момент, когато се спасят всички предопределени езичници (Тук думата „само“ е добавена от редакторите на превода и подвежда, че „частичното закоравяване“ се означава временно закоравяване, за да влязат езичниците.	Вие езичници и юдеи християни внимавайте как тълкувате писанието – юдеите подлежат на спасение, не са изцяло отхвърлени от Бога. „Частично закоравяване“ означава, че от естествения Израел част от него за цялото време от кръста до Второто пришествие е закоравен, част ще се спаси и ефектът от това закоравяване е, че то ще продължи до пълното число на езичниците. няма да има бъдещо съживление след „грабването“ тъй като 1) няма грабване отделно от Второто пришествие; и 2) Няма основание да се счита, че „сега е времето за спасение“ не се отнася за евреите особено имайки предвид педходните глави на Римляни и пасажа 2:17-3:31.
26 И така целият Израил ще се спаси, както е писано: – „Избавител ще дойде от Сион; Той ще отвърне нечестията от Якова;	Фокусът е върху естествения Израел. „Целият Израел ще се спаси“ – има се предвид: 1) в един бъдещ момент всички тогава живи евреи ще повярват (остава неясно какъв ще е статута на умрелите в неверие преди този момент евреи); или 2) дори невярващите евреи са Божи народ, но в бъдеще ще примат Христос, но след „пълното число на езичниците“.	„Целият Израел ще се спаси“ означава, че всички, които са истинския, духовен Израел, тоест тези, които вярват в Месията Исус Христос ще се спасят когато влезе пълното число на езичниците. Това са юдеи, от верния остатък на естествения Израел и езичници, които се спасяват чрез вяра в Христос. Тези две в едно са „целият Израел“, който ще се спаси.
27 И ето завета от Мене към тях: Когато отнема греховете им“.	„Избавителят“ и „отнемането на греховете им“ е насочена към специалният естествен народ на евреите. Това някаква енигматична фигура, а защо не и техния месия, когото те очакват, и който не е Исус Христос? Все пак като специален народ това може да се допусне, не? Фокусът тук е, че „целият Израил“ тълкуван като естествения такъв, ще се спаси. Юдеоцентрично послание.	Избавителят на „целия Израел“ е един – този Който идва от Сион, и който ще отвърне нечестията на Якова, и Който е направил завет в Стария Завет, да отнеме греховете им не е никой друг освен Исус Христос, Господ и Спасител, Месия на юдеите и на езичниците. Тоест фокусът е, че спасението е чрез Исус Христос, така както е обещано и пророкувано на евреите в Стария Завет – пророците и закона. Посланието е Христо-центрично, а не юдео-центрично.
28 Колкото за благовестието, те са неприятели, <което е> за ваша <полза>, а колкото за избора, те са възлюбени заради бащите.	„Те са неприятели“ – естествения Израел, от когото извличат полза езичниците, дори когато са неприятели на благовестието. А колкото до „избора“ то те са избраният Божи народ.	„Те са неприятели“ – става дума за естествения Израел и то тези, които не са вярващи. Отхвърлянето на Христос бе за полза на езичниците, защото така бе извършено съвършеното Му изкупително дело и установено съвършеното първосвещенство. Въпросът за избора тук не означава, че заради бащите евреите си остават избрани и без вяра (напротив, срв. 11:23). Заради бащите те са възлюбени, което означава, че дори и да са отхвърлили по най-брутален начин Своя Месия, поради любовта и милостта на Бога, те не са отхвърлени от Бога, така, че за тях да няма спасителна благодат, тоест да не могат да повярват и да станат вярващи и наследници на вечен живот. (Нещо, което очевидно християните-езичници в Рим изглежда да твърдят). Това е видно от Рим. 11:5 – „Така и в днешно време има остатък, избран по благодат“.
29 Защото даровете и призванието от Бога са неотменими. (Рим. 11:25-29)	Евреите, независимо от тяхното отношение към Христос, си остават избрания Божи народ, защото призванието и даровете от Бога са неотменими.	Тоест, който е призван за спасение от Бога, чрез вяра в Христос, то този дар и призвание не е отменим поради факта, че даден вярващ произхожда от юдейския естествен народ, въпреки, че като народ те са неприятели на благовестието.

Таблица на стиховете в Римляни 11:25-29 и тяхното погрешно и правилно тълкуване

Така, в Римляни 11:26 се казва, че „целият Израил ще се спаси“, но в Римляни 9:27 четем, че само остатък от естествения Израел ще се спаси. Апостол Павел илюстрира новозаветната истина по отношение на естествения Израил, като използва цитат от Стария Завет в този пасаж.

Но също така четем, че Павел се измъчва заради неверието на своите братя по произход началото на глава 9, като заявява, че „не е пропаднало Божието слово; защото не всички онези за Израил, които са от Израил“ (9:6). Тези стихове са в съзвучие и с Римляни 2:28-29:

Защото не е юдеин онзи, който е външно такъв, нито е обрязване онова, което е външно в плътта; а юдеин е този, който е такъв вътрешно; а обрязване е това, което е на сърцето, в дух, а не в буквата; чиято похвала не е от човеците, а от Бога.

Като тук това обяснение за същността на „юдейството“ не е насочено към езичниците, а към юдеите, които имат проблем с това да изоставят плътското юдейство и обрязването и респективно, разчитането на закона на Моисей.

Целият Израил, който ще се спаси е остатъкът от естествения Израел, това са вярващите юдеи заедно с „пълното число на езичниците“, това са призованите и избрани изсред езичниците наследници чрез вяра на Божието царство.

Няма друг Изкупител от Сион освен Господ Исус Христос. Така енигматичното очакване, което някои придават на стихове 26б и 27, че избавителят, който ще дойде от Сион е някой друг, специален месия, съответстващ на специалния статут на юдеите, като Божи народ, нищо, че са срещу Бога, няма и няма да има. Единствено такъв може да се окаже антихрист, на когото временно ще бъде дадена власт, която по някои белези наподобява тази на някакъв спасител, от когото се очаква земна власт и доминиране на народите. Но това не е Избавителят от Сион, който отвръща нечестията на Якова, и който може да отнема грехове. Само Христос е надеждата на славата, за всеки, който повярва. Това важи и за юдеите. Както апостолът пише в стих 23: „Така и те (невярващите естествени юдеи – б.м.), ако не останат в неверие, ще се присадят; защото Бог може да ги присади“ (към корена на маслината, която е Бог и Неговият изкупителен план – б. м.), вж. Римляни 11:23.

Колкото за благовестието те са неприятели, се отнася за тях, естествения, невярващ Израел (отново виждаме прехода от естествения Израел към духовния и обратно), което е за наша полза, защото тъй като те разпънаха Исус Христос, така се реализират пророческите Писания, и Исус изпълни вечния завет, и осъществи Своето първосвещенство, чрез което ставаме синове на Бога чрез вяра в Исусовата жертва и възкресение. Така и се осъществи тайната хна благовестието, а именно, това че Бог има за цел изкупи не само юдеите, но и всички народи, и по-скоро избраните измежду юдеи и езичници. Това че те, са възлюбени заради бащите (ст. 28б) не означава, че те, невярващите юдеи ще се спасят заради бащите и заради Божията любов, а че те не са отхвърлени така, че изсред тях да няма избрани за изкупление и спасение. Този стих прелива в стих 29, като даровете и призванието от Бога, които са неотменими не са отменени, просто вече не се отнасят за някакви плътски наследници на Авраам, Исаак и Яков, а за тези, които с чада на обещанието – вярващите в Исус (Вж. Гал. 3). Избраните изсред евреите са този остатък, който заедно с избраните сред езичниците, които изпълняват „числото на езичниците“ са „целият Израел, който ще се спаси“. Това е новият и истински Божи народ, изкупен с кръвта на Исус Христос.

Така, в заключение, можем да кажем, пасажът в Римляни 11, най-често използван, вън от контекста, както на самото послание, така и на целия Нов Завет, а и в противоречие на Закона на Моисей и пророците, не утвърждава лъжата, че има два Божи народа, един земен – евреите и един „небесен“ – християните езичници.

Няма основание в този пасаж апостол Павел да отмени всички други свои учения и писания, както и това, което делото учението на Господа ни говорят.

Изводите са няколко:

1. Евреите не са Божи народ, а само тези от тях, които вярват в Христос, те са избрания остатък – Римляни 9:6-7 и 9:27 и 11:5. Както по времето на Илия и днес има остатък, избран по благодат. Тълкуванието на Римляни 11:25-29 в посока на издигане на невярващите евреи като Божи народ в Новия Завет е неправилно и не отговоря на новозаветното учение.
2. Евреите не са отхвърлени от Бога в смисъла, който някои езически вярващи в Рим са влагали, че те не могат да приемат благодатта. Ако не останат в неверие, те могат да се спасят, съгласно Римляни 11:23. Ап. Павел, също така, сочи себе си като пример в 11:1-10, за това че Бог не е отхвърлил хората Си, които е предузнал (ст. 2).
3. „Целият Израел ще се спаси“ не означава, че всички етнически евреи ще се спасят, а само избраният остатък, който е различен от тези, които попадат в „частичното закоравяване“. Това от една страна, и от друга, пълното число на езичниците, които също са призвани и избрани (вж. Римляни 8:28-30). „Целият Израел“ е „остатъкът от евреите“ и „пълното число на езичниците“. Така целият истински Израел ще се спаси.
4. Няма да има бъдещо и специално съживление на Израел, след като бъде „грабната“ църквата. Това са неверни теории, които не са подкрепени от пророчествата на Исус в Марко 13, Лука 21 и Матей 24. Библията ясно заявява „днес е денят за спасение“, вж. 2 Коринтяни 6:1-2, Евреи 3:7 и 3:15.

Така имаме яснота, относно на нашата вяра и спасение чрез яснота по въпроса кой е Божият народ и доколко ние сме част от него.

Защото Писанието казва: „Никой, който вярва в Него, няма да се посрами“. Понеже няма разлика между юдеин и грък, защото същият Господ е Господ на всички, които Го призовават. Защото всеки, който призове Господното име, ще се спаси“.

(Римляни 10:12-13)

---

[1] https://www.gotquestions.org/Bulgarian/Bulgarian-people-of-God.html

[2] От англ. cessation, спирам, прекратявам. Б. а.

[3] https://www.gotquestions.org/lost-sheep-Israel.html

[4] LO, Lung-kwong. Identity Crisis Reflected in Romans 14:1, 15:13 and the Implications for the Chinese Christians Controversy on Ancestral Worship. Theology Division, Chung Chi College, The Chinese University of Hong Kong. https://www.vanderbilt.edu/AnS/religious_studies/SBL2002/ChineseCh.htm

Притчата за добрия самарянин, видяна през погледа на Новия Завет

Следва да посочим за пореден път, че основно правило на тълкуване на Библията не е това, че тя тълкува сама себе си, което е верен и доказан принцип. Има един друг принцип на тълкуване, който често остава пренебрегнат и това е принципът, че цялото Писание се тълкува чрез Личността, делото, смъртта и възкресението на Господ Исус Христос. Като подпринцип на този е тълкуването на Стария Завет през очите и учението на Новия Завет. Една от най-важните причини за този подход на разбиране за Писанията е ясното заявяване на самите новозаветни Писания, че Новият Завет е по-добър от Стария (Евреи 8-10). Прилагайки този принцип ние ще придобием повече водителство от Светия Дух и повече (или по-силна) вяра за да разбираем Божието слово и да следваме нашия Господ Исус Христос.

Господ Исус разказва притчата за добрия самарянин в отговор на разговор и въпрос зададен от законник. Разговорът между двамата е във връзка със закона на Моисей. Законниците в Библията са „експерти по въпросите на Закона на Мойсей“. Самата постановка на разговора: кои са разговарящите страни, какъв е предметът на разговора, следва да ни ориентира и за това какво е и учението, което Писанието ни сочи в дадения пасаж.

Така следва да се отнасяме и към притчата за добрия самарянин. Тя има своето символично и изолирано значение и тълкувание, но в същото време е и урок по прехода от Стария към Новия Завет, урок, който ни е даден от Исус.

Исус разказва притчата в отговор на въпрос на експерта по закона. Законникът знаеше добре буквата на закона, но очевидно не разбираше неговата същност. Вместо да види в Исус изпълнението на закона, той реши да Го изпитва. В опита си да изпита Исус, очевидно считайки себе си за експерт, а Исус – за популярен но необразован по закона учител, законникът му задава въпроса за това „как да наследи вечен живот“. Интересно, но Исус в отговор на въпроса за вечния живот, който е желано наследство от Бога, за Неговите избрани, не отговаря по начин или с теория, която не е позната за законника. Исус препраща законника към закона.

„Какво е писано в закона, как четеш?“ Законникът отговаря цитирайки Стария Завет: 27 А той в отговор каза: „Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила, и с всичкия си ум, и ближния си както себе си“.

Това е комбинация от Левит 19:18, отнасящ се до любовта към ближния: „Да не отмъщаваш, нито да храниш злоба против ония, които са от людете ти; но да обичаш ближния си както себе си. Аз съм Господ“; и Второзаконие 6:5, който касае любовта към Бога: „и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкото си сила“.

Исус потвърждава, че това е новозаветно учение като казва в стих 28: „Право си отговорил; стори това и ще живееш“. Спасителят сочи, че цитатите от закона, ако можеш да ги вършиш, водят до вечен живот. Но виждаме, че законникът нямаше чисти намерения. Той не търсеше непременно вечния живот с искрени въпроси. Той, законникът, не търсеше оправдание от Бога, той искаше да „оправдае себе си“. На помощ му  идва въпросът „А кой е моят ближен?“ защото сякаш изглежда това е наясно понятие, и така няма да може да изпълни заповедта.

Но това не е точно така. На първо място, законът, сочи ближния в неговия старозаветен вариант.

17 Да не мразиш брата си в сърцето си; да изобличиш смело ближния си, та да се не натовариш с грях поради него. 18 Да не отмъщаваш, нито да храниш злоба против ония, които са от людете ти; но да обичаш ближния си както себе си. Аз съм Господ. (Левит 19:18)

Да мразиш брата си в сърцето си всъщност означава да го мразиш тайно, вътрешно да таиш злоба, но без да я споделиш с брата си. В случая това е Старият Завет и „братът ти“ означава етническия юдеин, който е част от твоя народ.

Ще отбележим, че за да се излекува човек от скрита омраза, омраза „в сърцето“ има лек, който е посочен във втората част на стих 17. Този лек е „да изобличиш смело ближния ти“. Ние много често не желаем да влизаме в конфронтация с хора, от които не сме доволни, и които са постъпили по начин, който ни е обидил или наранил. Често избираме привидно по-безопасния метод на отмъщение като тайно започваме да мразим виновния, без да му дадем шанс дори да отговори на нашето недоволство. Това е така, защото освен по-безопасна омразата е и някаква форма на компенсация на чувството за справедливост. „След като той ме е наранил, то аз ще го мразя!“ Но тайно в сърцето си, за да не предизвиквам проблеми. В същото време Божието слово ни задължава да бъдем смели в изобличението именно защото с изваждането на даден проблем или грях на показ, проблемът може да бъде решен. Ако не го правим не сме чувствителни, както обичаме да си представяме нещата, а страхливци. Не само това – ние ще се натоварим с грях поради него – брата си, кого мразим в сърцето си.

Така любовта към ближния изисква смелото му изобличаване, защото в противен случай естественото развитие на връзката е тайна омраза в сърцето. Истината и искреното споделяне между хората е това, което изважда грешни мотиви и грешни преценки на бял свят и ги лекува. Любовта към ближния е пътя към любовта към него. Товарът на греха, който следва да носиш, ако не изобличаваш ближния си, е твоя грях, на твоята омраза или пренебрежение към него, както и деградиращото действие на греха, който той е извършил, и който е останал неосветен и неизобличен. Не случайно атеистичният режим в Източна Европа, а и всеки режим, който е основан на идеология различна от християнската вяра, води до формирането на общества пълни с омраза, предателство, и борба за власт. „Човек за човека е вълк“ е казал известен идеолог на безбожието. В служението Си Христос разруши както тази представа, така и грешното тълкувание на закона на Мойсей, чрез учението Си и делото Си минало през кръста и завършило с възкресение и вечен живот.

Ближният в пасажа от Левит 19 е този, „който е от людете и“. Това ограничава хората, към които не можеш да храниш злоба, нито да им отмъщаваш, до юдеите и народа на старозаветния Израил. Съгласно юдаизма, включително тълкуванията от съвременните равини пасажът от Левит, за любов към ближния, се отнася само до тези, които са юдеи, под закона на Моисей.¹

Същевременно, във Второзаконие 6:4-5 следва да обърнем внимание на стих 4. В него са казва че „нашият Бог е един Господ“. Още в Стария Завет има ясно заявената истина, че Богът на Старият Завет е същият, като Този в Новия Завет. Това е и причината когато Исус задава въпроса на законника как той чете закона, Исус напълно одобрява отговора на законника, защото това е и новозаветното поучение на Исус относно това, кои са най-важните заповеди.

На второ място, Исус разказа притчата за добрия самарянин, за да посочи на законника кой е неговият ближен. Първата част от притчата е изпитващият въпрос на законника. Тази част трябва да бъде включена в притчата, защото тя поставя не само контекста, но и обяснява защо Исус въобще разказва тази притча. Исус разказва притчата в отговор на въпроса на законника, кой е неговия ближен, с който искаше да оправдае себе си, като размие понятието ближен“ и го направи прекалено общо, за да изисква някакво конкретно поведение от страна на законника.

Лука 10:25-28 и 29-37:

25 И, ето, някой законник стана и Го изпитваше, казвайки: Учителю, какво да правя, за да наследя вечен живот?26 А Той му рече: Какво е писано в закона, как четеш?27 А той в отговор каза: „Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила, и с всичкия си ум, и ближния си както себе си“. 28 Исус му рече: Право си отговорил; това стори, и ще живееш. 29 Но той, понеже искаше да оправдае себе си, рече на Исуса: А кой е моят ближен? 30 В отговор Исус каза: Някой си човек слизаше от Ерусалим в Ерихон; и налетя на разбойници, които го съблякоха и нараниха и отидоха си, като го оставиха полумъртъв. 31 А случайно някой си свещеник слизаше по оня път, и, като го видя, замина си от срещната страна. 32 Също и един левит, като стигна на това място и го видя, замина си от срещната страна. 33 Но един самарянин, като пътуваше дойде на мястото, дето беше той, и като го видя, смили се, 34 приближи се и превърза раните му, като изливаше на тях масло и вино. После го качи на собственото си добиче, закара го в една страноприемница и се погрижи за него. 35 И на следния ден извади два динара та ги даде на съдържателя и рече: Погрижи се за него; и каквото повече иждивиш, на връщане аз ще ти заплатя. 36 Кой от тия трима ти се вижда да се е показал ближен на изпадналия всред разбойниците? 37 Той рече: Онзи, който му показа милост. Исус му каза: Иди и ти прави също така!

Разбирането за „ближен“ в притчата за добрия самарянин е централно.

На въпроса на законника, „кой е моят ближен“ Исус разказва притча, в която този, който върши добро е някой, който юдеите по принцип мразят и считат за врагове. Това са самаряните, които са считани за така да се каже „еретици“, защото не разбират и не тълкуват закона на Моисей правилно. В притчата обаче нито свещеникът, свят човек на Бога, нито левитът, от племето, което излъчва свещениците за храма в Стария Завет, направиха нещо за да помогнат на жертвата на разбойническото нападение. Единствено омразният самарянин е този, който помага на своя идеен, религиозен и етнически враг.

Нещо повече, самарянинът показва милост на предполагаемия си враг. Милост показва по-силният, по-мъдрият, по-богатият, по-великият, по-влиятелният. Губещият войната не може да покаже „милост“ на завоевателя. Длъжникът няма как да има милост към кредитора си. Пребитата и ограбена жертва няма как да покаже милост към благодетеля си. Самарянинът показа милост на уязвимия и страдащ юдеин.

Исус пита законника, кой се е показал ближен на изпадналия в беда. Законникът няма как да не отговори, че този, който е помогнал, самарянинът, е ближен. В същото време един такъв отговор е шок за светогледа на законника, както и на всички присъстващи на разговора, защото юдеите и самаряните са на практика врагове.

Но в учението на Исус юдеите и самаряните са точно съседи и в този смисъл са и „ближни“. Враждата е породена от това, че самаряните са наследници на пропадналото северно царство Израил, и са се смесили с други народи, което е довело и до отпадане от юдейската религия, и следването на закона на Моисей. Счита се, че южното царство, Юда, е останало пазител на Закона на Моисей. Поради тези различия въпреки близкия си произход двата народа се мразят, и дори оставаме с впечатление, че юдеите са по-настървени в омразата си към самаряните. По тази причина това, че Исус разказва притча, в която предизвиква юдеинът-законник да разсъждава за самарянина като добър човек, готов да помогне и като ближен съсед е огромно предизвикателство както за законника, така и за всички присъстващи.

Тук следва да отбележим и една библейска случка от служението на Господа, която се развива точно в предходната глава на ев. от Лука.

51 И когато се навършваха дните да се възнесе, Той насочи лицето Си да пътува към Ерусалим.

52 И проводи пред Себе Си пратеници, които отидоха и влязоха в едно самарянско село да приготвят за Него.

53 Но не Го приеха, защото лицето Му беше <обърнато> към Ерусалим.

54 Като видяха <това> учениците Му Яков и Иоан, рекоха: Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби [както стори и Илия]?

55 А Той се обърна и ги смъмра; [и рече: Вие не знаете на какъв сте дух; защото Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да спаси].

56 И отидоха в друго село. (Лука 9:51-56)

Самаряните отхвърлиха Исус дори без да са сигурни, че е юдеин, а единствено по причината, че „лицето Му бе обърнато към Ерусалим“, тоест защото се бе запътил натам. Обидени от неуважителното отношение учениците предложиха „ядрен удар“ върху селото. Исус обаче ги постави на мястото им, като им обяви, че Неговата мисия е да спасява, да предложи вестта за благодатното отношение на прошка от Бога. С което не отменя идващия Страшен съд, и съда над всеки, но заявява целите на мисията Си, за да успокои учениците Си.

И сякаш парадоксално, в следващата глава, Исус не само, че не е обиден на грубото отхвърляне от самаряните, а използва самарянин като пример за добродетел!

Използвайки един самарянин като главен герой на притчата Исус разкрива именно това, че е дошло времето на Новия Завет, в който се разкрива пълното и истинско намерение на Бога, а то е спасението да достигне всички народи.

На въпроса си „Кой е моят ближен?“ законникът получава шокиращ отговор: „Твои ближни са враговете ти!“ Така наследството на вечен живот е възможно само ако обичаш враговете си, което е на пръв поглед абсурдно. Така притчата е всъщност продължение на учението на Исус, в което Той призовава последователите Си, наследниците на Божието царство, да обичат враговете си, и да се молят за тях, когато онези ги подлагат на гонения (Матей 5:44 и Лука 6:27). Всъщност подобни действия не са абсурдни, а типични за християнството и за наследниците на Божието царство. Това поведение е изпълнение на заповедта на Исус „бъдете съвършени, както и Вашият Отец е свършен“ (Матей 5:48). Както Бог е милостив, така и ние трябва да показваме милост, защото сме синове на Бога, и имаме на разположение цялата Му власт и любов, но и послание, с което да Го представляваме, както и Неговото царство. Така обичайте враговете си не е израз на абсурдна неадекватност, а на съвършенство и показване на милост, заради огромното превъзходство, което имаме като Божии деца, и Божи народ, на нещастниците, които погиват в греховете си. А ние бяхме такива, преди да ни се открие Христос.

И всъщност от гледна точка на старозаветния закон е абсурдно, но Исус въвежда пълното разбиране на закона, разкрива и в тази притча „тайната на благовестието“, за която четем в Ефесяни у апостол Павел (Еф. 3, 6:19). Тайната е, че не Божият народ Израел е избран, за да доминира и да бъде голям в Божиите очи и в своите очи, но за да бъде малък и слуга и да се включи в нещо по-голямо, много по-голямо – мисията на Бога за спасението на народите.

Има една ясна градация тук. Очевидно не е възможно да обичаш враговете си и да ги считаш за ближни, ако първо не си обикнал Бога и не си разпознал Неговата любов и и мисия, целяща спасение, освобождение и изцеление, за всеки, който повярва. Ще имат вечен живот тези, които погледнат на Бога с вяра и чрез тази вяра в Бога, чрез Христос, единородния Божи Син и съвършена жертва, видят хората с очите на любовта и истината, която е от Бога. Но който иска да оправдае себе си, няма да получи оправдание от Бога.

Така дори притчата за добрия самарянин е свидетелство за смяната на Стария Завет с нов по-добър завет. Тя е предизвикателство към експерт по закона на Моисей, за това, че той не е схванал напълно закона, и че притчата за събарянето на границите на разделението и омразата е илюстрация за Божията любов и изкупителен план за всички човеци, за всички народи. Разбира се, всички свидетели на тази разговор виждат високото ниво на конфронтация между Исус и опитващия се да настоява за буквата на закона експерт-законник.

Свободата, която получаваме чрез вяра в Господ Исус Христос трябва да бъде устоявана. Това бе драмата на галатийски християни, които бяха завлечени от юдействащото лъжеучение, че за да се спасиш вяра в Христос не е достатъчна, а трябва да се добави закон. Ако добавяме обаче закон към съвършеното дело на Исус на кръста, то ние сме отпаднали от благодатта (Галатяни 5:4).

Но ап. Павел опирайки се на вярата в Христос отхвърля това грешно учение, като заявява: „Понеже в Христос Исус нито обрязването има някаква сила, нито необрязването, но вяра, която действа чрез любов“ (Галатяни 5:6). Христос, който е изпълнение на закона на Моисей, заявява, че свободата ни се изразява в това да служим един на друг „Защото целият закон се изпълнява в една дума, в тази: „Да обичаш ближния си, както себе си“ (Галатяни 5:14).

Тоест, ако нямаме правилното учение за благодатта и вярата в Христос и свободата, която идва от това, а сме роби на закона, или на правила, които уж надграждат вярата и изповедта за Христос като Божи Син, то ние не можем да имаме любов, защото нямаме вяра. Нямаме вяра, ако добавяме нещо към благовестието или ако се покланяме на друг Исус, а не този, Който ни спаси от греховете ни чрез Своята първосвещеническа жертва. Вярата трябва да действа с любов. Само истинската вяра може да обича ближния си, и преди това да го разпознае.

Но нека обърнем тези важни библейски разсъждения в практични въпроси и наставления за християнски живот. Ти обичаш ли ближния си като себе си? Всъщност, замислил ли си се кой е твоят ближен? В какво се изразява твоята обич към ближния? А как обичаш себе си? Какво правиш за себе си, от което можеш да заключиш, че наистина се обичаш? Таиш ли омраза в сърцето към ближния си?

Ако сме честни ще си признаем, че ни е страх да изобличаваме ближния си, защото считаме, че това не е любов, а всъщност е готовност за омраза в сърцето. Без истинска любов към Бога и към ближния, ние ще останем роби на мисия, или мисии и идентичности, които често и наум не са идвали на Бога. В притчата за добрия самарянин виждаме учението „обичай враговете си“. Това е истинските мисия, вяра, която действа чрез любов. Крайно време е да се научим да обичаме не само себе си, но поне да започнем от най-близките ни ближни, най-вече своите си по вяра (Галатяни 6:10). Бог да ни е на помощ.

1. Вж. https://www.myjewishlearning.com/article/israel-and-anti-gentile-traditions/, англ. ↩︎

Другото евангелие в учението на Дерек Принс

Няма да се занимаем тук с цялостното учение на известния английски проповедник Дерек Принс, който беше, и остава изключително популярен учител по библейски въпроси в България, и в много страни по света. Ще вземем само есенцията от това цялостно поучение възведен във видеоклип от негова проповед. Въпреки, че лично аз съм се учил на редица християнски доктрини от Принс, тук не мога да не отбележа неговите крайни залитания по християнския ционизъм.

От видео клипа, който се намира в социалната мрежа (вж. линка към него), който е на английски език, добиваме представа за изопачената форма на тълкуване на Новия Завет, чрез която Принс представя фундаментални въпроси от вярата по един неправилен начин.

Видеото е само седем минути и се намира на следния линк:
https://youtu.be/SKp1plnvkdQ?si=d7dcH0mXN_yE8uCZ

Същото е озаглавено със злокобното заглавие, превод от английски: „Ще бъдеш проклет от Бога, ако не направиш нищо“. Разширеното заглавие на видеото гласи: „Всичко, което трябва да направите, е да не правите нищо, за да бъдете прокълнати завинаги от Бог, Дерек Принс“.

Подобно е друго видео, озаглавено „Когато народите се обърнат срещу Израел“, което се намира на следния линк и е около 13 минути:
https://youtu.be/_7cyLXiFoOc?si=qRk61DmbkQGs08cr

Седеминутният клип обаче е напълно достатъчно да добием представа, за идеите на Принс, които са и като цяло типични за юдействащото християнство. Ако продължим изследването на тезата, застъпвана от него, няма да открием нищо по-различно – все измъчени тълкувания на Писанията, целящи да представи тезата, че целите на вярата в Новия Завет се въртят около подкрепата от страна на вярващите последователи на Христос на съвременната държава Израел и на юдеите, като специален и избран народ.

Тези два откъса от поучения имат своето самостоятелно значение, въпреки, че са извадени от по-дълги проповеди. Те са кратки илюстрации на учението, което проповядва Принс, което се подкрепя и от прочита на издадената на български негова книга в тази връзка „Съдбата на Израел и църквата“, излязла през далечната 1994 г.

Дори когато погледнем други текстове на Дерек Принс, които са свързани с базови доктрини на християнството, и които би следвало да нямат общо с Израел, виждаме подобни залитания. Такъв пример е „Основи на християнството. Том 1“, в който той цитира Галатяни 3, посланието на ап. Павел, което ясно разкрива преминалата същност на Старозаветния закон, изпълнен в Личността на Господ Исус. Цитирането на Галатяни при Принс обаче има съвсем различна цел: да го представи като послание за това, че евреите са специален народ. Учение, което е в обратната посока на това, за което пише апостол Павел в посланието си до Галатяните (вж. Принс, Д. Основи…, изд. 1994 г., Кийт Де Майо, Оазис на любовта, стр. 176-177).

Предмет на отделно изследване следва да бъде лъжеучението относно същността и тълкуванието на Битие 12:3, което е може би най-цитираният пасаж в подкрепа на това да се благославят днес невярващите евреи и държавата Израел. Принс е поддръжник на това неправилно тълкуване, въпреки, че като библейски учител следва да е пределно наясно с истинското тълкувание на Битие 12:3 от апостол Павел в Галатяни 3.

Но да се върнем на видеото „Ще бъдеш проклет от Бога…“ (Моля за извинение за стряскащото заглавие, но всъщност Принс и служението, което публикува видеата му има за цел точно този ефект.)

В обсъжданото видео засяга пасажа в Матей 25, който се отнася дo съда над народите извършен от нашия Господ Исус Христос.

31 А когато дойде Човешкият Син в славата Си, и всичките [свети] ангели с Него, тогава ще седне на славния Си престол. 32 И ще се съберат пред Него всичките народи; и ще ги отлъчи един от други, както овчарят отлъчва овцете от козите; 33 и ще постави овцете от дясната Си страна, а козите от лявата. 34 Тогава царят ще рече на тия, които са от дясната Му страна: Дойдете вие благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света. 35 Защото огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; 36 гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте. 37 Тогава праведните в отговор ще Му кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и Те нахранихме; или жаден, и Те напоихме? 38 И кога Те видяхме странник, и Те прибрахме, или гол и Те облякохме? 39 И кога Те видяхме болен или в тъмница и Те споходихме? 40 А Царят в отговор ще им рече: Истина ви казвам: Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили. 41 Тогава ще рече и на тия, които са от лявата Му страна: Идете си от Мене, вие проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и за неговите ангели. 42 Защото огладнях и не Ме нахранихте; ожаднях и не Ме напоихте; 43 странник <бях>, и не Ме облякохте; болен и в тъмница <бях>, и не Ме посетихте. 44 Тогава и те в отговор ще кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница и не Ти послужихме? 45 Тогава в отговор ще им рече: Истина ви казвам: Понеже не сте направили това на ни един от тия най-скромните, нито на Мене сте го направили. 46 И тия ще отидат във вечно наказание, а праведните във вечен живот. (Матей 25:31-46)

Дерек Принс взима този пасаж и го цитира, като започва така в 0:07-0:21 мин: „Добре, продължаваме с Новия завет – Матей 25. Няма нужда да казвам на Джон какво има в тази глава.[1] Това са народите овце и кози. Матей 25 – това е последната от трите притчи в тази глава, започваща от стих 31″.[2]

В тази и по-нататъшните си разяснения, Принс прави няколко фундаментални грешки относно пасажа: нарича го „притча“, а той не е притча. (Възможно е да става дума за грешка на езика или странна смяна на позицията. В една от своите книги от поредицата „Основи на вярата“ Принс, коментирайки същия пасаж, изтъква, че не става дума за „притча“.)

Притчата е измислена история, която илюстрира дадено учение, прави го разбираемо. Този пасаж не е измислена история, а напротив – той е пророческо предсказание за Христовия съд: „А когато дойде Човешкият Син в славата Си, и всичките [свети] ангели с Него, тогава ще седне на славния Си престол“ (ст. 31). Също е и от продължение предходната глава 24 на пророчеството за Второто Пришествие на Човешкия Син. Ако в глава 24 Исус Христос се явява в слава на облаци със своето небесно войнство, небесните ангели, и събира Своите избрани „от четирите ветрища, от единия край на небето до другия“ (Матей 24:29-31), а както пише Марко в гл. 13 на своето евангелие „избраните Му от четирите ветрища, от края на земята до края на небето“, то в гл. 25 на ев. от Матей четем за това, че народите ще бъдат събрание пред престола на Христос за съд.

Принс говори за „народи овце“ и „народи кози“, след което третира разделянето на овце и кози така сякаш цели народи биват разделени на този принцип – българите са кози, поляците овци и т. н. Този подход няма нищо общо нито с цялостното развитите на пасажа, който се отнася до последния съд, в който „всяко коляно ще се преклони пред Мен и всеки език ще славослови Бога“, което дава картината на Второто Пришествие и „всеки от нас за себе си ще отговаря пред Бога“, на последващия съд – вж. Римляни 14:11-12. Смисълът на пасажа в контекста на цялата Библия, включително и на това, че след делото и учението на Исус Христос вече има една нова раса, един нов народ, съставен от евреи и езичници, които вярват в Исус като Господ и Спасител, е че народите ще застанат на съд пред славния престол на Господа, но тяхното отделяне на кози, непокорните, и овци – праведните, ще бъде извършено на принципа на това че изсред всички народи има и от двете категории. Така че овците и козите не са народите, а тези измежду народите, които са праведни, чрез вяра в Христос, и тези, които са нечестиви, защото са Го отхвърлили.

В подхода на Принс това най-логично тълкувание е заменено с парадигмата, че цели народи са кози, а едни цели други народи – овци. Крайната им съдба след съда е вечен живот или вечно наказание в огненото езеро приготвено за дявола и неговите ангели. Така има противоречие относно това какво ще стане с вярващи християни, които произхождат от народ-коза, ако целият народ коза отива на вечно наказание. Ще се спаси ли този вярващ заради вярата си – нещо фундаментално за християнството и библейската вяра – или ще трябва въпреки, че вярва да последва съдбата на етническия народ коза, от който произхожда?Какво ще стане с християните с двойно гражданство, ако развием темата дотам? Тази трудност Принс не се занимава да обясни, с което обяснението му страда от втори съществен порок.

След уводния прочит на ст. 31 Принс прави препратка към Стария Завет, книгата на пророк Йоил, глава 3. Това, което казва е следното:

0:39-1:41 мин
Трябва да се върнеш за момент. Кой е първият пророк? Не Исая. Йоил глава 3 стихове 1 и 2, защото това е старозаветната обстановка за Новия завет. Йоил 3 казва: „Ето, в онези дни и по онова време, Когато върна пленниците от Юда и Ерусалим…“, Така че се отнася специално за времето за възстановяването на държавата Израел. „Ще събера всички народи, И ги заведи в долината на Йосафат; [И Йосафат означва Господ съди.] И там ще вляза на съд с тях Заради Моя народ, Моето наследство Израил, които те разпръснаха между народите; Разделиха и земята ми.“
Това е много тържествена мисъл. Когато Исус дойде, Той ще съди народите за това как са се отнасяли към Неговите братя, еврейския народ… И за разделянето на това, което Той нарича Моя земя. Това е нещо, с което трябва да се изправим като нации, предимно британците, но и други нации.[3]

Препратката на Принс от Йоил към Матей 25 е напълно произволна. Защо той счита, че Йоил 3:1 се отнася за съвременната държава Израел, той не обяснява, нито се чувства длъжен да го направи. От видеото личи, че неговите слушатели просто чинно си водят бележки. При реализирането на съвременната ционистка визия с установяването на държавата Израел през 1948 г. юдеите и израилтяните които се заселват в Палестина, не са „пленници“. Напротив, в Библията ясно е указано, че те са били пленници, отведени от цар Навуходоносор във Вавилон в плен, който продължава 70 години. Но това се случва в периода 607-538 г. преди Христа.

Пророкът Йоил пророкува и служи, според някои, в периода 830-750 г. пр. н. е. Други сочат период от 300 години 800-300. Други пък сочат 586 г. пр. н. е. При всички случаи обаче Йоил пророкува преди връщането на юдеите от вавилонския плен. Така цитираното пророчество от Принс не се отнася, както той свободно го препраща, към Матей 25 глава и Христовия съд, който е в края на дните, след Второто Пришествие. В Йоил 3:1 е записано пророчество за събитие, което вече се е изпълнило в Стария Завет, а именно, връщането на евреите, юдеите отново в земята им, и в Ерусалим, от изгнание във Вавилон. Това завръщане е станало постепенно, за няколко десетилетия, но започва през 538 г. пр. н. е. с предводител Зерувавел, когато се връщат около 50 000 юдеи. През 515 г. пр. н. е. е построен „вторият храм“. Езра води още „възвращенци“ през 458 г. пр. н. е., а Неемия се завръща и построява стената на Ерусалим през 445 г пр. н. е.

Всичко това се случва десетки години след служението и пророкуването на пророк Йоил. Няма сериозно основание да се приеме за библейски вярна рязката препратка на Принс от Йоил 3 към Матей 25, освен неговото желание да намери връзка между Стария и Новия Завет в защита на ционистката си визия, че евреите и без вяра са Божи народ, и че Бог иска да им даде земята отново, и това е важна Божия цел, дори в новозаветни условия. За Принс това е „тържествена мисъл,“ но дори пророчеството на Йоил да се отнася до новозаветно време и дори до Последния съд на Христос, то това пророчество следва да отчита наличието на един нов Израил, и това са тези юдеи и езичници, които са вярващи в делото и кръста на Христос, а са праведни поради тази причина.

Вместо това най-приемливо тълкувание на пророчеството, доколкото то би могло да касае Новият Завет, Принс предпочита да го види като вярност на Бога към юдеите и тяхната съвременна претенция за земята в Палестина, независимо от отношението им към Христос, дори по време на Неговия съд!

Отново отникъде Принс произволно твърди, че критерият при съда в Матей 25 е отношението на народите-кози и народите-овци (вече установихме колко неправилно е това разбиране за овци и кози при съда, но ще го запазим за автентичност към твърденията на този учител) е отношението им към „Неговите братя…евреите“!? Да повторим казаното от Дерек Принс: „Когато Исус дойде, Той ще съди народите за това как са се отнасяли към Неговите братя, еврейския народ… И за разделянето на това, което Той нарича Моя земя. Това е нещо, пред което трябва да се изправим като нации“. Всъщност Исус нарича „мои братя, и сестри и майка“ тези, „които слушат Божието слово и го вършат“, вж. Марко 3:33, и също:

47 И някой си Му рече: Ето, майка Ти и братята Ти стоят вън и искат да Ти говорят. 48 А Той в отговор рече на този, който Му каза, <това>: Коя е майка Ми? и кои са братята Ми? 49 И като простря ръка към учениците Си рече: Ето майка Ми и братята Ми! 50 Защото, който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата, той Ми е брат и сестра и майка. (Матей 12:47-50)

Братя на Исус не са невярващите юдеи, които си искат земята и върховенството в политическо отношение, а Христовите ученици, първо юдеи, при служението на Исус, а после и езичници, които Го следват и така вършат Божията воля. А какво означава да „вършиш Божията воля“? В ев. от Йоан Исус казва: „Ако иска някой да върши Неговата воля, ще познае дали учението е от Бога, или Аз от Себе Си говоря“ (Йоан 7:17). Волята на Отец е вяра в Неговия Син: „40 Защото това е волята на Отца Ми: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот, и Аз да го възкреся в последния ден“ Йоан 6:40.

В ретроспект, гледайки към съда над народите, желанието на Принс да го представи като обвързан с доминирането на Израел, държавата и земята, е като мащаби дори несравнимо маловажно, за да бъде в центъра на Христовото съдилище, в което се решава вечната съдба на целия свят и на всеки един поотделно.

4:18-4:59 мин
Тогава царят ще отговори и ще им каже: „Наистина ви казвам, толкова, колкото сте го направили на един от най-малките от тези Мои братя, направили сте го на Мен.” Това е много тържествена мисъл във връзка с повторното събиране на еврейския народ в тяхната страна. Това, което правим на тях, се счита за извършено на Исус. След това Той продължава: Тогава ще каже и на тези от лявата страна [козите], „Махнете се от Мене, проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели; Забележете, че вечният огън не е бил подготвен за хората. Дяволът и неговите ангели нямат избор. Те ще трябва да отидат (там). Човешките същества отиват (в огненото езеро – б.м.) само ако откажат предложението на Божията милост.[4]

И кое е предложението за Божията милост? Кой е изборът, който трябва да направим, за да не бъдем осъдени на вечно наказание? Някой би казал „правда и оправдание, чрез вяра в Христос и Неговата кръв, която Той проля за нашите грехове!“ Апостол Павел, в съзвучие с учението на целият Нов Завет: „И така ние заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона. Или Бог е само на юдеите, а не и на езичниците? Да, и на езичиниците е. Понеже същият същият Бог ще оправдае обрязаните от вяра и необрязаните чрез вяра“ (Римляни 3:28-30).

Това би била правилната, новозаветна, християнска позиция, основана на откровението на Новия Завет и ясно изявеното дело на Господ Исус Христос. За Дерек Принс обаче вечното наказание, изборът който трябва да направим, за да го избегнем, е да помагаме на евреите, да вършим добро на евреите, и да им помагаме да си върнат земята и да подкрепяме държавата Израел. Защото според него, това означава, че сме направили добро на „един от най-малките от тези Христови братя“. Подмяната на жертвата на Исус с невярващия ционистки проект ми изглежда неоспорима. Това е друго благовестие.

Това друго благовестие изисква дела и то конкретно насочени към привдигане на невярващия днешен естествен Израел. В действителност това е учение, което връща към закона и отхвърля благодатта.

Да бъдат наречени безкритично етническите евреи „братя на Христос“, без да се уточнява, че само вярващите от тях са Негови братя; и второ, да бъдат осъждани на вечен огън и наказание тези, които не са правили добро на евреите, защото са евреи и по този признак „избран и специален народ“, в същността си е друго евангелие.

Това не е благовестието на Христос, чието тяло беше разчупено за греховете на света; чийто апостол, Павел от Тарс, разкри тайната на благовестието, а тя е че спасението идва и към езичниците, и чрез чиято жертва като Първосвещеник два отдела бяха събрание в едно, езичници и юдеи бяха помирени в разчупеното тяло на Исус Христос, формирайки новата раса, новия народ на семейството на Бога (Вж. Ефесяни 2).

Принс спекулира и с праведността и нейния смисъл, като освен идеята, че за да си праведен трябва да помагаш на етническите евреи, и най-вече да придобият земята си, защото са специален народ, прокарва и идеята, че всъщност това е вяра в Исус.

6:37-7:08 мин

Така че виждате, от Йов до Исус, правдата, която е от Бог чрез вяра, е напълно практична. Не е сантиментална, не е религиозна. Тя земна. Тя отговаря на нуждите на нуждаещите се, помогнете на безпомощните, приемете вдовицата, се грижи за сираците. Това е Божието послание от Йов досега. Не се е променило. Бог не се е променил изведнъж нито това, което иска. Няма промяна в начина, по който постигаме тази праведност. Няма промяна в самата праведност.

В поредно противопоставяне на вярата на делата, Принс прави опит да ангажира вниманието на слушателя си към тезата, че вършенето на добри дела спрямо евреите, е равнозначно на вяра, която води до праведност. Естествено, нищо не е по-далеч от истината. Ще цитираме един по-дълъг пасаж от посланието на ап. Павел до Римляните, за да стане ясно, че вярата може да е практична и да има дела, които да я правят видима, но тя има ясен обект и посока – Божият Син, който даде живота Си за нас, така както вярата на Авраам предхождаше неговите дела на вяра – не дела за оправдание:

И така какво ще кажем, че нашият отец Авраам е намерил по плът? Защото ако Авраам се е оправдал чрез дела, има с какво да се хвали, само не пред Бога. Понеже какво казва Писанието: „Авраам повярва в Бога и това му се вмени за правда“. А на този, който върши дела, неговата награда не се зачита като дар на милост, а като дължима отплата; а на този, който не върши дела, а вярва в Онзи, Който оправдава нечестивия, неговата вяра му се вменява за правда. Както Давид говори за блаженството на човека, на когото Бог вменява правда, независимо от делата: „Блажени онези, чиито беззакония са простени, чиито грехове са покрити. Блажен онзи човек, на когото Господ няма да вмени грях.“ Обаче това блаженство за обрязаните ли е или за необрязаните? Понеже казваме: „На Авраам вярата се вмени за правда“. Тогава как му се вмени? Когато беше обрязан ли, или необрязан? Не когато беше обрязан, а необрязан. И той прие обрязването като знак и чета на правдата от вярата, която имаше, когато беше необрязан, за да бъде той отец на всички, които вярват ако и необрязани, за да се вмени правдата на тях, и отец на онези обрязани, които не само са обрязани, но и ходят в стъпките на онази вяра, която нашият отец Авраам е имал, когато беше необрязан (Римляни 4:1-12).

В действителност, идеите на Принс за това, че в Матей 25 съдът над народите е свързан с отношението им към юдеите не са възникнални отникъде. Това е учението на юдаизма. Най-видимата илюстрация за това е музеят на холокоста Яд Вашем в Израел, в който „праведни между народите“ са наречени тези, които са помагали на евреите да избегнат гоненията на нацистите. Такова е учението и на талмудистките равини, а именно, че Бог ще съди народите по това, как са се отнасяли въобще към евреите. Това е учение, което няма нищо общо с християнството. Това не е праведност, а заблуда. Остава въпросът, защо Дерек Принс преподава юдаизъм, а не християнство, представяйки неправилно картината на съда в Матей 25?

Какво е християнското учение? В Римляни 3 четем: „А сега и независимо от закона се яви Божията правда, за която свиделстват закона и пророците, а именно Божията правда, чрез вяра в Исус Христос, за всички и на всички, които вярват; защото няма разлика“ (ст. 21-22).

Накрая, ще посочим манипулативното всяване на страх у слушателите на посланието на Принс, чрез заплахата, че „Бог ще те прокълне ако не правиш нищо в подкрепа на моята теза, и не приемеш това тълкувание (друго благовестие)“; „ще бъдеш изпратен в огненото езеро, приготвено за дявола и неговите ангели, ако не приемеш да имаш дела на праведност, изразяващи се в помощ на естествения Израел в новозаветни условия“.

Нещата стоят точно по обратния начин. В посланието си до Галатяните, ап. Павел пише следното:

И ако ние или ангел от небето ви проповядват друго благовестие, освен онова което ви проповядвахме, нека бъдат проклети. Както по-горе казахме, сега пак го казвам: Ако някой ви проповядва друго благовестие, освен онова, което приехте, нека бъде проклет (Галатяни 1:8-9).

Бог няма да те прокълне, ако отхвърлиш едно друго благовестие, което не зачита Христос. Напротив, проклятието следва приемането на послание, което измества въплъщението, живота, служението, смъртта, възкресението и възнесението на Господ Исус Христос на заден план, и възвежда в задължение, под страх от наказание, обслужването на тесни геополитически интереси на една идеология, която почива върху криворазбрана и неправилно тълкувана старозаветна доктрина.

Проклятието ще постигне всеки, който проповядва друго благовестие, бил той и не само утвърден библейски учител, но и ангел от небето (Галатяни 1:6-9). И точно обратното, Бог ще благослови всеки, който държи откровението за Исус Христос, Божи Син, Господ и Спасител.

---

[1] Поучението е записано по време на гостуване на Принс в църквата на Джон Хеги, изявен ционист.

[2] https://youtu.be/SKp1plnvkdQ?si=d7dcH0mXN_yE8uCZ, превод на транскрипта на видеото на българския. Б. а.

[3] Пак там.

[4] Принс, в обсъжданото видео. Минутите са посочени най-отгоре на цитата. Б. а.

Бдете и се молете

Стихове: Марко 13:23 – „внимавайте“; Марко 13:34 – „внимавайте, бдете и се молете“; Марко 13:35 – „бдете“; Ст. 37 – „Бдете!“ – към всички. Мк. 14:34 – „Душата ми е прескръбна… Бдете!“ Препратки от Марко 13:38: Лк. 22:40; Рим. 7:23; Гал. 5:17; 5:6-10, отсносно противопоставянето на желанията на плътта и тези на Духа.

В края на поучението Си относно знаците за свършека на света, Исус не само обяснява настъпващия край, но и отправя ясно предупреждение към Своите ученици и последователи.

„А вие внимавайте; ето предсказах ви всичко“ (Мк. 13:23).

„Внимавайте“ означава „не се разсейвайте, знайте кои са вашите приоритети, бъдете нащрек“. Разбира се, това е казано с оглед на току-що приключилата беседа относно свършека на света. Христос заявява и че е предсказал „всичко“. Няма какво да се допълни към предсказанията му в рамките на Марко 13:1-22. Ние като Негови ученици трябва да се вслушаме в Неговите думи и Неговите предсказания, вместо да живеем в невежество и страх, и да търсим всякакви други източници на утеха. Те са ни дадени чрез думите на Христос, записани са в Новия Завет, и са ни разяснени чрез Духа Истината – Светия Дух.

След тези предсказания, Исус описва краят на света, който ще се случи при Неговото Второ Пришествие. То ще стане след „онези дни, след онази скръб“. Това е Голямата скръб, която ще бележи края на света, или по-скоро началото на края на този свят и началото на видимото установяване на Божието царство (ст. 24). След Голямата скръб слънцето ще потъмнее, луната няма да даде светлината си, звездите ще падат от небето и силите, които са на небето ще се разклатят. Тогава целият свят ще види Човешкият Син, тоест Исус Христос, идещ на облаци с голяма сила и слава – ст. 25-26. Той ще изпрати ангелите си да съберат избраните Му от четирите ветрища, от края на земята до края на небето (ст. 27). Така тук имаме няколко елемента на края на свършека на света – Второто Пришествие:

• Природни явления: Промяна в светлината от слънцето и луната; Разклащане в небесата и падащи звезди. Това ще е знамение за драматично космическо и историческо събитие.
• Славното явяване на Господ Исус Христос на облаци с голяма сила и слава. Очевидно това явяване ще нулира всякаква друга дейност на човечеството и в природата и ще се превърне в централното събитие, което ще диктува дневния ред във вселената оттук нататък.
• Явяването на Христос ще бъде на първо място свързано с това, че Той ще събере своите избрани от четирите ветрища и от краищата на земята и небето. Става дума за тези, които са на земята, по цялата земя, и тези, които вече са небето, след като са преминали от земния си живот. Второто пришествие ще бъде белязано с ясна идентификация на Божиите избрани светии, тези, които са Му били верни във вековете и в момента на Неговото славно явяване. Ще отбележим, че това славно явяване, Второто пришествие на Христос е наречено и „блажената надежда – славното явяване на нашия Господ Исус Христос“ вж. Тит 2:12-13. Това е и моментът на прославянето на тези, които до този момент са били отхвърлени и презирани от света, защото са Христови, а светът не ги е приел, това е първото възкресение (Откр. 20:4)

Второто пришествие ще бъде свързано не само с прослава на вярващите, но и със съд над невярващите.

После видях един ангел, който стоеше в слънцето; и извика със силен глас и каза на всички птици, които летят сред небето: Елате, съберете се за великата Божия вечеря, за да ядете месата на царе и месата на хилядници, месата на юнаци и месата на коне и на онези, които яздят на тях, дори и месата на всички човеци, свободни и роби, малки и големи. И видях звяра и земните царе, и войските им, събрани да воюват против Яздещия на коня и против Неговото войнство (Откровение 19:17-19).

Изглежда пасажът в Лука 21 и Матей 24 за свършека на света, сякаш не говори за тази финална битка между Господа и Неговите врагове при Неговото второ пришествие. Всъщност тя е загатната като че ли в трудно разбираемия стих за орлите и труповете:

26 И както стана в Ноевите дни, така ще бъде и в дните на Човешкия Син; 27 ядяха, пиеха, женеха се и се омъжваха до деня, когато Ное влезе в ковчега, и дойде потопът ги погуби всички. 28 Така също, както стана в Лотовите дни; ядяха, пиеха, купуваха, продаваха, садяха и градяха, 29 а в деня, когато Лот излезе от Содом, огън и сяра наваляха от небето и ги погубиха всички, 30 подобно на това ще бъде и в деня, когато Човешкият Син ще се яви. 31 В оня ден, който се намери на къщния покрив, ако вещите му са в къщи, да не слиза да ги вземе; също и който е на нива, да не се връща назад. 32 Помнете Лотовата жена! 33 Който иска да спечели живота*(Или: Душата.) си, ще го изгуби; а който го изгуби, ще го опази. 34 Казвам ви, в онази нощ двама ще бъдат на едно легло; единият ще се вземе, а другият ще се остави. 35 Две жени ще мелят заедно; едната ще се вземе, а другата ще се остави. 36 Двама ще бъдат на нива; единият ще се вземе, а другият ще се остави]. 37 Отговарят му, казвайки: Къде, Господи? А Той им рече: Гдето е трупът, там ще се съберат и орлите. (Лука 17:26-37).

Този пасаж обяснява Марко 13:14-19, който вече беше разгледан. Явно в посочения пасаж става дума за края, за свършена на света, за свършека на свършека чрез Второто Пришествие, за „деня, когато Човешкият Син ще се яви“, а не само за обсадата на Ерусалим от император Тит през 70 г. Идентичен е пасажът с този в Лука 17:26-34 в Матей 24.

36 А за оня ден и час никой не знае, нито небесните ангели, нито Синът, а само Отец. 37 И като бяха Ноевите дни, така ще бъде пришествието на Човешкия Син. 38 Защото, както и в ония дни преди потопа, ядяха и пиеха, женеха се и се омъжваха, до деня до когато Ное влезе в ковчега, 39 и не усетиха, до като дойде потопът и завлече всички, така ще бъде и пришествието на Човешкия Син. 40 Тогава двама ще бъдат на полето; единият се взема, а другият се оставя. 41 Две жени ще мелят на мелницата; едната се взема, а другата се оставя. 42 Затова бдете, защото не знаете в кой ден ще дойде вашият Господ. 43 Но това да знаете, че ако домакинът би знаел в кой час щеше да дойде крадецът, бдял би, и не би оставил да му подкопаят къщата. 44 Затова бъдете и вие готови; защото в час, когато го не мислите, Човешкият Син иде. (Матей 24:36-44)

Необходимостта от будуване и бдение е ясно заявена и тук. А в стих 28 на гл. 24 от Матей се казва: „Там където бъде мършата, там ще се съберат и орлите“. Може да се приеме, че става дума за тази мърша, описана в Откровение 19, в резултат от битката на световните народи срещу Христос при Неговото Второ пришествие.

В цитираните стихове от Откровение 19 виждаме, че ангел беше застанал в слънцето. Буквално в слънцето, не пред него, до него, или около него. Тази картина съответства на това, което четем трите есхатологичните глави на евангелията Матей 24, Марко 13 и Лука 17 и 21, а именно, че „слънцето ще потъмнее“. Една от възможните причини слънцето да потъмнее е заради ангела, който стои в слънцето, според Откровение 19:17.

Интерсено е да отбележим, че докато верните на Христос ще бъдат поканени на сватбената трапеза на Агнеца (Откровение 19:9), то тези, които са врагове на Христос ще участват в друг вид „трапеза“. Те, или по-скоро техните трупове, ще са ястието на „всички птици, които летят сред небето“ (Откр. 19:17). Този подход на тълкуване до голяма степен обяснява иначе неразбираемите стихове, за разделението, което ще настъпи в деня на Човешкия Син, тоест при Неговото Второ пришествие, а именно, че две жени ще са на нивата, едната ще се вземе, а другата ще се остави. И двама ще бъдат на полето, единият ще се вземе, а другият ще се остави. Изглежда тези, които „се вземат“ ще бъдат тези, които ще са събраните от „края на земята до края на небето“, но на практика са от земята, Божиите избрани, както е записано в Марко 13:27 и Матей 24:31.

Ще изпрати Своите ангели с гръмогласна тръба; и те ще съберат избраните Му от четирите ветрища, от единия край на небето до другия (Мат. 24:31)

В посланието си до солунците, ап. Павел сочи също за драматичния момент на Господното Второ идване и призоваването на Неговите избрани:

Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на арахангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христа ще въскръснат по-напред. (1 Солунци 4:16)

Също така и в посланието до коринтяните на апостол Павел:

51 Ето, една тайна ви казвам: Не всички ще починем, но всички ще се изменим, 52 в една минута, в миг на око, при последната тръба; защото тя ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, и ние ще се изменим. 53 Защото това тленното трябва да се облече в нетление, и това смъртното да се облече в безсмъртие. (1 Коринтяни 15:51-53)

При идването на Христос, няма да има съмнение, за грандиозността и историческата значимост на Неговото Второ пришествие. Не само животът няма вече да продължи в своето многохилядогишно русло, но ще има разделение между тези, които са Негови, и тези, които ще Му се противопоставят. Ще има военен сблъсък, в който Исус и Неговото войнство ще са победители, а в същото време, или по-скоро преди този сблъсък, веднага със Своето явяване Господ Исус Христос ще събере избраните Си. След това изглежда ще бъде проведена тази битка и ще бъде установена окончателната Му победа:

И видях звяра и земните царе, и войските им, събрани да воюват против Яздещия на коня и против Неговото войнство. И звярът бе уловен, а с него и лъжепророкът, който бе извършил пред него знаменията, с които измами онези, които бяха приели белега звяра, които се покланяха на неговия образ; те двамата бяха хвърлени живи в огненото езеро, което гори с жупел. А останалите бяха избити с меча на Яздещия на коня, с който излизаше от устата Му. И всички птици се наситиха от месата им (Откр. 19:19-21).

Но преди да се случат тези грандиозни събития от Второто пришествие, Исус ни призовава да бдим и да се молим. В Лука 21, есхатологичната глава на това евангелие, четем:

Но внимавайте, да не натежат сърцата ви от преяждане, пиянство, и житейски грижи и онзи ден а ви постигне внезапно като примка; защото така ще дойде върху всички, които живеят по цялата земя. Но бъдете бдителни във всяко време и се молете, за да успеете да избегнете всичко, което предстои да стане, и да застанете пред Човешкия Син (Лк. 21:34-36).

Какво има да стане, какво да избегнем? Вече знаем в Откровение 13 глава е описана световната тирания, която предстои. Освен това в Откровение е описан Божият гняв срещу тези, които вършат нечестие. Голяма част от този гняв съвпада по време с времето на Голямата скръб. Ако не бдим, ако не сме наясно какво се случва в света, и какво Бог ни е открил в Писанието, то ние ще бъдем от тези, които ще паднат в изкушение и е незнайно какво ще се случи с нас.

Виждаме, че трите основни източника на успиване са преяждане, пиянство и житейски грижи. Тук няма никаква символика. Това са буквално източниците на плътски мисли, настроения и светоглед. Плътта ни се развихря най-много когато празнуваме, забавляваме се и то след като сме добре нахранени, така че да се грижим повече за светските неща, отколкото  за нещата на небето.

Да се върнем на Марк 13 и 14.

След като е предсказал знаците на последните времена, Исус предсказва и това, как ще изглежда Неговото завръщане (Марко 13:24-31). Той заявява, че това поколение няма да премине докато не се сбъдне всичко това. „Небето и земята ще преминат, но моите думи няма да преминат“ (ст. 31). Той също заявява, въпреки, че дава общата картина за това какви са знаците в общ план – както когато омекнат клоните на смокинята и развият листа, значи идването Му е близо (ст. 28), то точният ден и час никой, освен Отец не знае (ст. 32). Така имаме достатъчно яснота, кога, при какво развитие на събитията и историята Исус ще дойде, но в същото време нямаме точния ден и час. Нещо повече, целенасочено Бог Отец не ни открива точния ден и час именно защото и затова се налага да бдим, да не се успиваме.

„Внимавайте, бдете и се молете; защото не знаете кога ще настане времето“ – ст. 32. Исус сравнява себе си в следващата притча с „човек, който отиде в чужбина“, а Своите ученици със вратаря, който трябва да бди. „Затова бдете, защото не знаете кога ще дойде господарят на къщата…да не би да ви намери заспали“ (ст. 35-36).

В следващия стих Исус се обръща не само към учениците си, но и към всички: „А каквото казвам на вас, на всички го казвам: Бдете!“ (ст. 37).

„Бдете“ означава бъдете будни, будувайте, бъдете нащрек. Противоположното на бдението е спането и сънливостта. Който не бди – спи.

След Тайната вечеря Исус отива с учениците в Гетсимания, за да се моли. Оставя ги на дадено място, а със Себе си взе най-близките: Петър, Яков и Йоан. Тук има един шокиращ стих, 33 на гл. 14, който казва: „…и започна да се ужасява и измъчва“. Можем да си представим степента на душевно терзание и страдание, което Исус изпитваше, ако Той се ужасяваше и измъчваше от това, което предстои. В следващия стих, той иска от учениците Си да Му бъдат подкрепа, като тяхната задача е просто да стоят будни докато Той се помоли. Исус им казва: „Душата Ми е прескръбна до смърт; постойте тук и бдете“ (Мк. 14:34). Единствено от тях се искаше да бъдат лоялни като бдейки заявяват своята подкрепа и осъзнаване на битката през която минава техният Учител. Исус се моли на своя Отец да Го отмине тази чаша на страдание, изкушение и среща с греховете на целия свят, разделяне от Бащата, разкъсване на любовта на Триединството. Но за Него извършването на Бащината воля беше най-важно. Отивайки обратно при тримата Си ученици, които би трябвало да Го подкрепят Той ги намира заспали:

„Симоне, спиш ли? Не можа ли един час да бдиш?“ (ст. 37)

С това Исус изрича още едно важно предупреждение и поучение: „Бдете и се молете, за да не паднете в изкушение. Духът е бодър, а тялото – немощно“ (ст. 38).

По-рано виждаме че Исус предрича, че всички ще се съблазнят, вкл. Петър. Петър обаче се зарича, че и в тъмница и на смърт ще отиде с Исус. Исус предсказва, че Петър ще се отрече три пъти от Него, преди да е пропял петелът. В ентусиазма си често си мислим, че когато дойде изпитанието, и изкушението, то ние ще го победим. Така разсъждаваме заради самоувереност и плътското ни възприятие, че степента на битката и трудностите няма как да са нещо по-различно от удобството на обстоятелствата, при които заявяваме готовност за саможертва. Но когато трудностите и изпитанията дойдат се оказва, че нямаме сили за съпротива и героизъм, само инстинкт за самосъхранение. Когато е арестува Исус, всичките Му ученици се разбягват, а Петър се отрича от него три пъти и петелът пропява.

Духът ни е бодър, но плътта и тялото ни са здраво окопани в падналия свят. Затова бдението и молитвата са дисциплиниране и подчиняване на тялото и подвеждането му под контрола и владението на духа. Въпреки, че ние не можем Бог може. Петър и апостолите нямаха все още тази сила, която идва от Светия Дух в нас. Исус трябваше да изкупи всички тях, и с явяването Си след възкресението да възкреси и вярата им и надеждата им за спасение. Ние нямаме силите да извършим Божието дело, ако Светия Дух не ни помогне и ако ние не участваме чрез нашето бдение и молитва. Ако това беше вярно за Исус, то и за нас, днес, когато имаме дара на Светия Дух това остава истина.

39 И излезе да отиде по обичая Си на Елеонския хълм; подир Него отидоха и учениците. 40 И като се намери на мястото, рече им: Молете се да не паднете в изкушение. 41 И Той се отдели от тях колкото един хвърлей камък, и като коленичи, молеше се, думайки: 42 Отче, ако щеш, отмини Ме с тази чаша; обаче, не Моята воля, но Твоята да бъде. 43 И яви Му се ангел от небето и Го укрепяваше. 44 И като беше на мъка, молеше се по-усърдно; и потта Му стана като големи капки кръв, които капеха на земята. 45 И като стана от молитвата, дойде при учениците и ги намери заспали от скръб; и рече им: 46 Защо спите? Станете и молете се, за да не паднете в изкушение. (Лука 22:39-46)

В Римляни, апостол Павел пише:

18 Защото зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; понеже желание за доброто имам; но злото, което не желая, него върша. 20 Но ако върша това, което не желая, то вече не го върша аз, а грехът, който живее в мене. 21 И тъй, намирам тоя закон, че при мене, който желая да върша доброто, злото е близу. 22 Защото, колкото за вътрешното ми естество, аз се наслаждавам в Божия закон; 23 но в телесните си части виждам различен закон, който воюва против закона на ума ми, и ме заробва под греховния закон, който е в частите ми. 24 Окаян аз човек! кой ще ме избави от тялото на тая смърт? 25 Благодарение Богу! има избавление чрез Исуса Христа, нашия Господ. (Рим. 7:18-25)

Бдението изисква да сме наясно с това, че затворени в тези тела, ние не сме в естесвеното състояние на общение с Бога. Ние имаме нужда да извръшми усръдни усилия на духовна дисциплина, за да започнем да се движим в Духа и да подчиним телата си на духовните си стремежи и желания. Исус Христос извърши това за нас, като ни даде благодат за освещаване чрез жертвата Си на кръста.

Ап. Павел пише в Галатяни 5:16-17: „16 Прочее, казвам: Ходете по Духа, и няма да угождавате на плътските страсти. 17 Защото плътта силно желае противното на Духа, а Духът противното на плътта; понеже те се противят едно на друго, за да можете да правите това, което искате.“

А също и в стихове 6-10, на същата глава:

7 Недейте се лъга; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. 8 Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот. 9 Да не ни дотегнува да вършим добро; защото, ако се не уморяваме, своевременно ще пожънем.

Една от причините съвременната църква да има толкова проблеми, заблуди и да е неефективна в мисията си, е именно поради отсъствието на бдителност и молитва.

Да бдиш означава да си буден, да будуваш. Да си наясно с Божието Слово, да търсиш Божието царство и да вършиш Божията воля. Да осъзнаваш битката, която водиш, и тази, която Бог води за теб.

За да будуваме духовно е нужно да сложим правилно приоритетите си. Духовният растеж и сеене на първо място, светските задължения и постижения, само като вторичен продукт на нашите духовни стремежи. Тези, които не бдят ще паднат в изкушение и ще посрещнат антихриста, считайки, че това е идването на Христос.

Не случайно един от знаците на последните времена Исус заявява, че са лъжеучителите, лъжепророците и лъжехристите. Войните и слуховете за войни, размириците, гладът и повдигането на народ против народ и царство против царство са в състояние да вкарат в ужас и най-закоравелите хора. Ние обаче бдим като верни слуги, които чакат връщането на господаря си, Този, който даде живота Си за нас, чието славно явяване очакваме и нашето прославяне като верни Божии синове.

За това следва да бдим и за това трябва да се молим всеки ден, до Неговото славно явяване.

Краят на света

Марко 13

Oсновните тези в този преглед на глава 13 от евангелието на Марко:

1. Има край на света и какво представлява той;
2. Знаците за края на света;
3. Какво ние трябва правим като християни.

Някои хора си мислят, че всичко ще продължава така, както е било, защото няма нищо ново под слънцето. Но всъщност светът отива към своя край. Настоящото изложение се отнася до предсказанията за края на света.

13 глава на Марко започва всъщност като продължение на края на 12-та. В края на 12-та глава е случката с Исус, който наблюдава тези, които идват и пускат пари в съкровищницата. Когато бедната вдовица пуска две лепти, тоест един кодрант, нищожна сума, Господ Исус коментира, че тя е дарила много повече от останалите, които от излишъка си дават дарения, тъй като тя е дала целият си имот.

Веднага, като реакция може би, в началото на 13-га глава на Марко виждаме учениците, на излизане от храма да се възхищават от величествеността на храма: „Учителю, виж какви камъни и какви здания!“ (Мк. 13:1). Исус отвръща, че камък върху камък няма да остане и с тази Своя реакция започва учението Му относно края на света.

То обхваща цялата 13-та глава, но може да се раздели на няколко части. Реакция на величието на храма; Исус предвещава разрушаването Му и така сочи към края на Стария Завет и въвеждането на новата епоха на Новия Завет; Исус поучава учениците Си, които Го питат насаме за знаците на разрушаване на храма и събитията около него; Исус за първи път говори за „свършека“ и дава насоки на учениците заедно с предсказания за събитията, които предстоят. Макар и общо предсказанието е достатъчно ясно, за да съдържа в себе си събития и лица в историята, на която сме свидетели досега. Тези предсказания са до стих 23, който завършва с предупреждение към учениците „а вие внимавайте“ и уточнение, че предсказанията в стихове 1-22 са „всичко“, което може да се предскаже. Няма друго какво да се предсказва. Всяко предсказание за бъдещето и свършека на света попада в рамките на тези 22 стиха, дори по-малко – от ст. 5 до ст. 22, в които Господът описва процеса на приключване на този свят и съпътстващите знаци.

Изводът за това какво следва да е нашето поведение, поведението на християните, е в ст. 35 на глава 13 от ев. на Марко. В същото време цялата глава и предсказания са осеяни с предупреждения и насоки каква позиция и поведения следва да имат Христовите ученици в дните преди края на света (ст. ст. 5, 7, 9, 11, 13, 14, 15-18, 18, 21, 23, 28-29; а 33, 35 и 37 бдете и се молете – вж. и ст. 18 в тази връзка, както и ст. 23).

Следващият раздел е описание на самия свършек, а именно знаменателното Второ пришествие на Исус Христос, вж. стихове 24-29, като последните два стиха, 28-29, отново съдържат предупреждение към учениците.

1. Реакция на величието на храма, която се свързва и с пророческото произнасяне, че старият храм ще бъде разрушен, идва време за новият храм, тялото на Господа.
2. Стихове 3-23, учението на Елеонския хълм, което той преподава на учениците Си, които, за отбелязване е – дойдоха и Го попитаха насаме „кога ще бъде това и какво ще бъде знамението, когото всичко това предстои да се изпълни“ ( ст. 4). Този подход на апостолите бе в съзвучие с учението на Исус в глава 4 на Марко, ст. 10, където когато Исус остана сам, онези, които бяха около него с дванадесетте апостоли, го попитаха за притчите. В отговор Исус им каза, че на тях е „дадено тайната на Божието царство, а на онези, външните, всичко се дава в притчи“. Техният интерес да питат Исус насаме, бе причината да им се открият тайните на царството. „Външните“ са тези, които слушат но слабо се интересуват, или въобще не се интересуват, от учението на Исус в дълбочина. Виждаме същият подход на интерес и близост до Господа, в ситуацията в Марко 13:4.
3. Всъщност учението на Елеонския хълм продължава и след стих 23 и в цялата глава, но има няколко логически раздела:
   1. Стихове 1-13 бедствия, войни и слухове за войни, гонения срещу християните, проповядване на благовестието по целия свят, лъжехристи и лъжеучители, повдигане на народ срещу народ, трусове, глад, което са само „начало на страдания“, от които вярващите не трябва да се боят. Въпреки всички тези драматични световни събития последователите на Христос, трябва да „гледа на себе си“ (ст. 9) защото ще бъдат предадени на съдилища и в синагоги да бъдат бити, и пред управители и царе ще застанат заради Него, за да свидетелстват на тях (ст. 9 ). Пасажът говори за предателство между най-близки роднини заради вярата, и че последователите ще бъдат мразени от всички заради Неговото име (ст. 13), но тази омраза не трябва да отклонява ученика на Христос, а да го насърчава за да устоява докрай, защото „който устои докрай, той ще бъде спасен“ (ст. 13б). Така в този пасаж имаме
      1. Опити за измама от лъжехристи, които идват в Негово име и се обявяват за Спасителя (ст. 5-6 също вж. ст. 21)
      1. Войни и слухове за войни, но вярващите не бива да се притесняват, това не е свършекът (ст. 7). Всъщност тук за първи път Исус споменава „свършекът“. Веднага ни става ясно, че става дума за края на света. Това е свършек, за който Исус по-късно уточнява, че няма да дойде изведнъж, че ще има процес, болезнен, който ще доведе до края.  Той ясно заявява какви ще бъдат знаците на свършека. Следва да уточним, че този „свършек“ няма да е унищожение на света, а свършването на господството на сегашната система на живот, ценности и управление.
      1. Обикновено когато хората чуят за войни и слухове за войни, това е причина за тревога и притеснения за живота и сигурността. Призивът на Господа тук е Неговите последователи да не се смущават от подобни развития и военните действия и слуховете за тях. Войните са разрушителни и жестоки, но това не е свършекът. Можем така да направим категоричния извод, че светът няма да свърши в резултат на ядрена или каквато и да било друг вид война. В последствие ще установим защо можем да си позволим тази категоричност, но отсега трябва да е ясно, че на Елеонския хълм думите на Господ Исус са пророчески и предсказателни – „а вие внимавайте, ето предсказах ви всичко“ (ст. 23)
      1. Народ ще се повдигне против народ и царство против царство– ст. 8. Обикновено нарушаването на етническия и международен мир е в резултат, или е причина, за започването на войни и слуховете за тях. В същия този стих Исус говори и за други страдания и нещастия от масов мащаб в същия стих – трусове на разни места, глад.
      1. Но дори и поради тези беди – войни, сблъсъци, трусове, глад не бива ученикът на Христос да се смущава и притеснява. Ако думите на Исус значат нещо за нас, Неговите ученици, добре е да се вслушаме в тези предупреждения, в Марко 13. Исус също така заявява, че „тези неща са начало на страданията“ (ст. 8). Ако тези неща са начало на страданията, то кои са страданията? По-подробно ще отговорим допълнително но е важно да се погледне ст. 19 – „ще има такава скръб, каквато не е имало от началото на създанието“. Тоест описаните бедствия в 13:7-8 са началото на страдания, изглежда кулминацията е в ст. 19, който период на страдания мнозина наричат „Голямата скръб“. Това е период на такова кресчендо на изпитания, скърби и страдания, че „не би се избавила нито една душа“, ако Господ не бе съкратил тези дни заради избраните. Всъщност, това, което Исус нарича „начало на страдания“ е вероятно цялостната история на човечеството от Исус насам, като историята ще кулминира в така наречената Голяма скръб. Факт е, че гонения срещу християните е имало през вековете има и сега. Има войни, слухове за войни, глад, болести, надигания на народи и царства едни срещу други. Много вярващи днес и в разни периоди вече са преживели страдания, които за тези вярващи, които не са ги преживели са едва ли не Голямата скръб. Но очевидно можем да разделим „началото на страданията“ в стих 8 и „онези дни през, които ще има такава скръб, каквато не е имало досега“ (ст. 19).
      1. Важно е предупреждението в ст. 9, след изброяване на „началото на страданията“, които са: заблуди относно Христос, войни, слухове за войни, резултат от повдигане на народи и царство един срещу друг, трусове и глад. Това предупреждение е много важно, то е последователите на Исус да не бъдат хванати в Zeitgeist-a или в духа на времето. Винаги новините са били тревожни, винаги е имало социални каузи, които разделят или обединяват хората, които за тях са били най-важните. Понякога когато християните са хванати от духа на времето, те забравят за Светия Дух и за своята основна задача – да бъдат свидетели за Исус Христос и се въвличат в на пръв поглед важни, но всъщност, сравнени с царството на Бога – второстепенни каузи. Такъв съвременен пример са нападките и боричканията между християни и много християнки, относно военния конфликт между Русия и Украйна. Исус недвусмислено предупреждава да не бъдем хванати в духа на времето, а да „гледаме на себе си“ защото учениците Му ще бъдат предадени в съдилища и бити в синагоги; „и пред управители ще застанете заради Мене, за да свидетелствате на тях“ – ст. 9.
      1. Следва да изясним един важен въпрос. Означава ли предупреждението в ст. 9, „да гледаме на себе си“, оправдание християните да стоят далеч от обществените проблеми и да гледат към небето, в очакване на свършека? Този въпрос е от огромно значение, защото обратната страна на тези, които не са завлечени от потопа на Zeitgeist-a заемат противоположната позиция, и твърдят, че християните следва да се различават от света, като престанат да се интересуват от него. Изолирали  сме се от света, за да бъдем свети и да не се омърсим, е общо взето, в обобщен вид, тяхната позиция. Тази позиция е неправилна точно толкова, колкото и това, да сме смутени и въвлечени в световните събития. Доказателството можем да намерим и в други текстове на Новия Завет, вкл. Йоан 17, но то се съдържа в самия ст. 9. Фактът, че учениците Христови ще бъдат предадени на съдилища, бити в синагоги и ще застанат пред управители и царе, но за да свидетелстват за Исус, а не да решават по светски военни конфликти, сочи към факта, че Христовите ученици са въвлечени във важни обществени институции, посланието им среща обществен отзвук дотолкова, че да се намесят съдилищата, опозиция от синагогите, тоест невярващата еврейска общност, както и царе и управници. Влиянието в обществото на вярващите в Исус не от липса на ангажимент, а от участие в процесите в него, но с ценностите на Божието царство, и свидетелството за Исус Христос. Всички християни имат за цел да бъдат свидетели за Неговото име и делото на спасението, което Той извърши.
      1. Стихове 10-13 описват по-нататък картината на свръхестественото действие на Св. Дух при това свидетелство и евангелизацията, както и омразата срещу учениците на Христос, дори от най-близките и всъщност от всички, заради Него. Два елемента от тези стихове сякаш имат краен момент – първо трябва да се проповядва благовестието на всички народи и който устои до край ще бъде спасен. Устояването докрай касае това ученикът и последовател на Христос да не се откаже от вярата, което е реална опасност при целия този натиск, описан от самия Христос в тези пасажи. От една страна омразата е от всички и отвсякъде, от друга страна Бог е изцяло на страната на Своите свидетели.
   1. От ст. 14 до 23 е втората част на пророчеството, като тя също  може да се раздели на две – Голямата скръб и поведението на вярващите в тази ситуация.
      1. Ст. 14 говори за „мерзостта, която докарва запустение“ или също „мерзостта на запустението“. Изглежда, че тази мерзост на запустението е всъщност началото на края, тоест края на страданията. Ако в ст. 8 се казва, че „тези неща са начало на страданията“ то от ст. 14 нататък изглежда е кулминацията на страданията. Както вече посочихме ст. 19 казва „през онези дни“ като въпросът се отговаря от началото на ст. 14 – „И когато видите мерзостта, която докарва запустение“ … „защото през онези дни“ – ст. 19. Така можем да счетем, че ако до ст. 8 са началото на страданията, от ст. 8 до 13 е служението на вярващите и омразата към тях, а ст. 14 и нататък говори за най-последните времена. Интересно е, че някои коментатори считат, че ст. 14-20 се отнасят за разрушаването на Ерусалим от римския император Тит през 79 г. от н. е. Това тълкувание е донякъде оправдано, защото е много конкретно – когато дойде мерзостта на запустението и застане там където не трябва тогава тези, които са в Юдея трябва  да бягат по планините, и хората трябва да оставят всичко и да бягат. Също, „горко на кърмачките“ казва Исус и „молете се да не стане това през зимата“ защото през онези дни… Кои са тези „онези дни“? Това са дните, „когато видите мерзостта, която докарва запустение, за която говори пророк Даниил“. Мерзостта на запустението и нейното заставане където не трябва е началото на „онези дни“, през които ще стане бягането. Възможно пророчеството да се отнася за нашествието на Тит през 70 г., но и да има значение за дните на Голямата скръб в най-последното време.
      1. Ст. 20 – „Ако Господ не съкратеше онези дни не би се избавила нито една душа (гр. „плът“)…“ Въпросът е за кои „онези дни“ става дума? За разрушаването на Ерусалим, които са в бъдеще време за учениците, или за някакъв конкретен по-късен период в края на дните, в бъдеще време за нас? Можем да счетем, че и двете възможности са приемливи. Тези дни са съкратени заради избраните. Ако е заради „избраните“, които Той избра, то в тази фраза следва да търсим отговора за това, кой период се засяга от пасажа в ст. ст. 14-20.
      1. Следва да се обърне внимание и на това какво или кой е „мерзостта, която докарва запустение“. Има директна препратка от Исус към пророк Даниил. Някои смятат, че поради това, че Той казва „който чете, нека разбира“ то ставало дума не за присъстващите, а тези, които щели да четат тези Негови думи в бъдеще. Така се доказвало, че описанието на драматичните събития и страдания в стихове 14-20 се отнася не за 70 г. от н. е., а за последните дни. Тогава стои и въпросът, защо е спомената Юдея, като конкретно географско място. Тълкуванията за мерзостта на запустението варират. Препратките са към книгата на Даниил, глави 7, 9 и 12. Обикновено това са препратки свързвани с предсказанието за идването на световна диктаторска фигура, която представлява сатана, това е антихристът. Тълкуватели, опирайки се на тези стихове и препратки, твърдят, че за да се спрат жертвоприношенията, което той ще неправи според писаното от Даниил, то тези жертвоприношения в днешно време трябва да започнат отново. Това изисква и ръкотворният храм в Ерусалим да бъде възстановен. Подобно тълкувание е несмислено и в директно противоречие с учението на Новия Завет. Исус даде Себе Си в съвършена жертва за нашите грехове. Той влезе в най-святото място в небесата. Вярващите, които са последователи на Исус Христос имат достъп до Самия Бог, чрез Св. Дух и са установени на небесни места (вж. книгите Евреи, Ефесяни). Да се твърди, че антихристът би спрял подобно жертвоприношение, на животни по стария Завет, и това би било някаква мерзост е неоправдано и богохулно. Жертвоприношението на животни е само сянка на съвършената жертва на нашия Господ Исус Христос (Евреи 9). Възстановяването на жертването на животни всъщност е мерзост пред Бога, след като Той вече е дал в жертва Своя Единороден Син, за прошка и изкупление и спасение на човечеството. На дело излиза, че сътворяването на Третия храм в Ерусалим, за да се възстановят тези мерзки жертвоприношения, ще посочи времето в което „мерзостта на запустението“ ще застане там, където не трябва. Да жертваш животни когато Божият Син вече е дал Себе си в жертва, е гнусно пренебрежение срещу пролятата свята кръв на Сина. Такива жертви не са нужни, те „не трябват“. Това мерзост, която докарва запустение, защото е богохулна и недостойна пред Бога жертва, който Той не счита дори за „жертва“, а за мерзост. Така установяваме, че „мерзостта, която докарва запустение“ е изграждането на Третия храм, възстановяване на жертвата, което на практика, ако е издигнато в световна религия по тираничен начин е опит за прекратяване на „всегдашната жертва“, спомената от Даниил. Всегдашната жертва е вечната жертва на Господ Исус Христос. Животинските жертвоприношения са опит за подмяна на всегдашната жертва. Съвсем естествено е да се предположи, че когато тази тиранична светска власт, съчетана с религиозна такава се установи в днешен Ерусалим, отричането от Бога и Неговото спасение в Христос, ще доведе до зло и гонения невиждани и нечувани в историята на човечеството. Когато бъде изграден третият храм в Ерусалим, тези, които са Юдея следва да бягат за живота си, като не можем да знаем защо това конкретно е точно така.
      1. В ст. 21 и 22 Христос отново предупреждава, както в ст. 6, за идването на лъжехристи и лъжепророци, които със знамения и чудеса ще опитат да подмамят и избраните. Това сякаш не е повторение на предишното предупреждение а надграждане за това, че и в последния период на „онези дни“ ще има опити за измама за това, кой е Спасителя.
      1. Стих 23, Исус подчертава, че това е предсказание за ВСИЧКО, което предстои да се случи. Призивът е „внимавайте“.
   1. Ст. 24 говори за това, че „през онези дни след онази скръб“ ще настъпят промени в природните сили и елементи и Христос ще се завърне отново, за да установи видимото си царство.
   1. Няколко извода се налагат от този пасаж – църквата няма да бъде грабната преди Голямата скръб. Идването на Христос е „след онази скръб“. Няма две Втори пришествия на Господа.
   1. Човешкият Син ще бъде видян как идва „на облаци с голяма слава“. Облаците, които виждаме на небето днес са част от славното Божие творение. Но Исус няма да дойде на облак, както подигравателно или неправилно, сме свикнали да възприемаме тази картина. Исус ще дойде със слава, а често в Писанията Божията слава е описана като облак. Славата му е толкова голяма, че звездите ще паднат, слънцето ще се затъмни, а луната няма да свети.
   1. Ст. 27, а тогава ангелите Му ще съберат избраните от края на земята до края на небето. Тоест тези, които са на земята и тези, които са небето, преминалите от земята. Събиране на всички избрани.
   1. Тук отново имаме предупреждение за това да следим времената и да правим нужните духовни изводи, базирани на нашето знание от Писанията и Духа Божий. Сравнението е със смокинята и лятото. Вж. ст. 28.
   1. Ст. 31 е критично важен – небето и земята ще преминат, но Неговите думи няма да преминат. Божието слово е по-солидно и непроменимо дори от природните елементи и творението.
   1. Ст 32. Денят и часът на Второто пришествие не се знаят, но само Отец ги знае. В същото време се знае, в общ план, в кой период ще настъпи то – вж. стих 29, „Той е близо при вратата“. Защо това е така?
4. Какво следва да правим ние, като вярващи? Това е видно в цялата глава: бдете и се молете! Внимавайте! Не се заблуждавайте! Бъдете будни, не бъдете заспали!
5.  

„А каквото казвам на вас, на всички го казвам: Бдете!“ – Марко 13:37

Данъци, пари, кесаревото и Божието царство

23.09.2023 г.

В служението на Исус в тази глава четем за поредната конфронтация, тоест, противопоставяне между него и различни групи от обществото, които са обидени и засегнати от Неговото служение. Като продължение на словесния сблъсък с главните свещеници, книжниците и старейшините в предходната глава (стихове 27-33) Исус разказва притчата за собственика на лозето и наемателите му (Марко 12:1-12).

Притчата за злите земеделци

Забележително е, че в притчата собственикът на лозето го е насадил, подготвил го е, оградил го е, прекопал го е, изградил е кула и го е дал на наематели. В хода на грижата за лозето наемателите не само се държат като собственици на чуждия имот, а и третират по безобразен и жесток начин пратениците на собственика, които идва да приберат дължимото му (ст. 3-5).

Типично е за Господа в Новия Завет не винаги директно да се противопоставя на опонентите и враговете си, а да им даде възможност сами да участват в процеса на разпознаване на себе си и собствените си мотиви. В крайна сметка, господарят в притчата решава да прати единствения си син, та поне него да почетат и разпознавайки го, наемателите да приемат поведение какво подобава на позицията им. Вместо подобно поведение, наемателите решават да убият наследника, сина на собственика, за наследят вместо него! Степента на арогантност и заблуда у тези наемници е възмутителна и шокираща. Необяснимо е тяхното поведение и степента на неосъзнаване на ситуацията и играчите в нея.

Но именно това е целта на притчата – да извади на показ дълбочината на покварата на еврейските духовни и светски лидери, силата на греха и степента на тяхното отклонение от Бога и Неговите заповеди. Те до такава степен са се закоравили заради лицемерието, което ги движи, че са готови да погубят наследника, като си въобразяват, че това ще им отвори път към неговото наследство!

Исус каза тази притча и интересното, че в стих 12 първенците искаха да го хванат, защото разбра, че за тях каза тази притча, но се убояха, защото народът беше с Него. Интересното в реакцията на първенците е, че разбраха, че за тях Господа каза притчата, но не решиха да видят себе си като лошите герои, които убиват истинския наследник на лозето, което можем да приемем, че е Израел и Божият старозаветен народ, и да се уплашат от това, че може би истинският наследник им говори с притчата. Напротив, те взеха решение, че те са добрите, и че целта на Исус не е да разкрие Себе Си, като истинския наследник, единородния Божий Син, дошъл да вземе наследството си, собственото Си лозе, което Неговия Баща е насадил и е дал под наем на евреите, а да ги злепостави и подкопае основите на властта и влиянието им. Те са обидени, но не поради шок спрямо себе си, и осъзнаване на ужасната позиция, в която се намират като наематели на лозето, според притчата. Те са обидени, че са поставени в категорията на убийци и веднага я оправдават, като решават да убият този, Който, според техните схващания, ги е злепоставил пред обществото.

Разбира се, притчата завършва с това как господарят на лозето, собственикът, се връща от чужбина и това, което ще стори на тези земеделци е, че ще ги погуби, а лозето ще даде на други. Исус недвусмислено сочи не само към тях, за да бъдат първенците обидени, но и им цитира Старият Завет, в който пророчески се обявява, че спасителят ще бъде отхвърлен от тези, които се грижат за Божия народ:

Не сте ли прочели това Писание: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, Той стана глава на ъгъла. От Господа е това. И е чудно в нашите очи“ (Марко 12:10-11).

Исус не оставя никакво съмнение, че говори за Себе си, като този крайъгълен камък. И въпреки, че сравнението за първенците вече не е със земеделци, обработващи лозе, а със зидари, то метафората е ясна. Те бяха наясно, че отхвърлят Исус. Те бяха наясно, че ще бъдат погубени ако убият Сина. Те не признаха Писанията, на които се опираха, за да представят себе си като говорители и служители на Бога. Но греховната им себеправедност и себелюбие бяха толкова големи, че Истината, дори изправена Лично пред тях, в лицето на Исус Христос, не беше в състояние да смекчи сърцата им, да отвори умовете им, и те да се спасят и изцелят (Марко 4:12).[1]

Виждаме Божието заслужено наказание в края на притчата. Справедливостта възтържествува най-после, чувството ни за справедливост е удовлетворено.

Но това, което като че ли по-малко се забелязва е не крайния резултат, а огромното търпение и милост, дори едва ли не наивитет, които показва собственика. Въпреки бруталното и престъпно отношение на наемателите, той стига до степен да изпрати сина си при тези престъпници, разчитайки, че те ще се променят. Това е характерът на Бога, Който е дълготърпелив и милостив. Вместо да ги изпепели след първото престъпление, той чака дълго и с упование, че нещо ще трепне в тях, и ще се отвърнат от злото, ще извършат това, което е право, ще отдадат нужната почит на сина му.

Тази притча отразява падналата човешка природа въобще, но тя говори директно и за преминаването на Божия мандат от Израел в един нов, новозаветен народ. „Ще даде лозето на други“ е завършека на притчата. Първенците на Израел, свещеници, книжници и старейшини, няма да са тези, които да са тези, които ще се грижат за Божия народ; самият Божи народ вече, ще е различен.

За отбелязване е също това, че първенците, след като чуха притчата, не отидоха при Исус да го питат за значението. Не само, че бяха разбрали, че те са действащи лица в притчата, те също бяха направили своя избор как да реагират на притчата. Те бяха от тези външните, на които всичко се дава с притчи (Марко 4:11). „Външните“ са тези, които след като чуха учението на Исус, не Го попитаха за притчите. За тях бе достатъчно собственото им тълкувание. Тази самодостатъчност им струваше незнание на тайната на Божието царство.

Трябва ли да плащаме данъци?

Не само главните свещеници, книжниците, старейшините и първенците и фарисеите бяха тези, които искаха да уловят Исус в прегрешение и закононарушение. В Марко 12:13-17 четем за една друга група, която имаше планове на улови Исус в говоренето Му и да го злепостави. Това бяха изпратени при Него „някои от фарисеите и иродианите, за да Го впримчат в говоренето Му“ (ст. 13). Иродианите са били политическа партия, чиято цел бе възцарят на трона династията на Ирод. Те също са и противници на фарисеите, които настояват за цар да бъде издигнат някой от родовата линия на цар Давид. Но въпреки противоречията си, в тази група на провокатори, те бяха съюзници срещу Исус Христос.

След като ласкаят Исус те му задават въпроса дали да дават данък на кесаря, тоест на Цезаря, римският император, който е най-висшият управник в империята включително и над земите и народа на Израел. Идеята е да бъде затруднен Исус, защото ако отговори „не плащайте данък на императора“, то тези, които защитават еврейския национален суверенитет ще бъдат щастливи, защото те не харесват властта на Рим, но така ще се окаже бунтовник срещу римската империя. Ако каже „плащайте данък на кесаря“, то империята ще е доволна, но евреите със силни национални чувства биха се възмутили от подобно сервилничене пред потисниците-римляни.

Нещо повече, този въпрос вълнува всички, защото става дума за пари и данъци. Любовта към парите е възпявана неуморно от Холивуд и всички други производни производители на плътски забавления като филми, сериали, шоу-програми и т. н. Властта на парите в този свят е безспорна, тяхното присъствие и духът на властта на парите са признатата и непреодолима сила, която е покорила човечеството в този свят, мечтите, ценностите и самата реалност. „Без пари си нищо“ нашепват сирените на световния успех.

Данъците, от друга страна, са събиране на пари от народа в полза на властимащите. По принцип, събирането на данъци е законен начин за издръжка на управляващите, чиято цел е да пазят народа от беззаконие, престъпници и външни врагове. За мнозина обаче събирането на данъци е узаконен грабеж. Тъй като властта покварява, събирането на данъци с насилие и в по-голям от справедливото размер, се е превърнало в неморален и осъдителен тормоз над хората. Не случайно в еврейското общество от първи век от н. е. бирниците са считани от праведните евреи и законниците като едни от най-долните грешници, наред с проститутките. Революции са се вдигали заради несправедливи и високи данъци. Заради корупцията в управлението и заради огромното значение на парите за благосъстоянието и живота на хората – особено когато властите са мудни, корумпирани и несправедливи –данъците се превръщат отнемане на пари без основание. И тъй като парите са в основата на светския успех, просперитет и щастие, то отнемането им в полза на държавата е въпрос на обществен интерес и дебат; било е и ще бъде винаги докато има пари в обръщение.

Исус е хванат натясно. Данъците са важни за империята. Събирането им от народа ограбва възможностите на средната класа и допълнително съсипва бедните от народа. Императорът може да събира данъци, защото е мощен владетел. В същото време народът търси правата си да живее с повече пари, а не само да издържа кесаря. Каквото и да отговори все ще има недоволни.

Планът на иродианите и някои от фарисеите е перфектен. Никой не може да се измъкне от този най-наболял и най-важен въпрос. Поставен е публично и отговорът ще има бърза публична реакция. Невъзможно е отговорът да не отиде в едната или другата крайност и това ще приключи „кариерата“ на противоречивия проповедник, който цитира Писанията и върши изцеления.

„Право ли е да даваме данък на Цезаря или не? Да даваме или да не да не даваме?“ (Марко 12:14б-15), настояват агентите изпратени да злепоставят Исус. Отговорът на Господа поставя цялата тема на съвсем ново ниво.

Първо, Той разбира лицемерието им и го осветлява, за да стане ясно на всички, че въпросът е провокация, а не искрено желание за смислен отговор: „ Защо Ме изпитвате?“ След това им иска един пеняз, за да го види. Едва ли Исус иска да види един пеняз, защото не е наясно какво представлява монетата и се чуди какво има на нея. По-скоро, за пореден път, с поискването на монетата Той провокира дори и провокаторите и всички присъстващи да участват в процеса на осмисляне на въпроса, на Неговата реакция и на същността на връзката между пари и данъци.

Не само това. Когато му носят единия пеняз (еднодневна заплата), Исус задава въпрос, който е свързан с лика на монетата: „Чий е този образ и надпис?“ Отговорът е очевиден: „На императора“.

Самото задаване на въпроса вече сочи към част от отговора на Исус. Улисани в печеленето на прехраната, във вършенето на търговия и печалба, често не обръщаме внимание на детайлите свързани с парите. Просто знаем, че това е средство за размяна, което има определена стойност, и който има повече от него, повече е успял в живота. С въпроса си Исус поставя вниманието върху същността и произхода на парите. С тази пари също се плащат данъци. Императорът печата или сече парите, императорът събира данъците.

Властта на парите се изразява за императора в това, че той сече монети и прави така пари, и в същото време може да ги иска, тъй като те от него произлизат. Да, парите и монетите с лика на императора са израз на властта на императора. Той има право да си иска това, което излиза от него, което е в неговата власт и юрисдикция.

Тук се установява връзката между светската власт и парите. Управниците са тези, които произвеждат пари и те са тези, които ги контролират. В тяхната система, и в светската система въобще, това е най-логичната връзка, в която никой дотолкова не се съмнява, че дори не си задава въпроса, кой стои зад печатането или сеченето на пари.

Исус заявява, на практика. Задавате ми въпрос за данъците защото парите са най-важното за вас и властта, която има значение за вас, и от която се страхувате е властта на парите и властта на императора. Неговото царство, политическото царство е и вашето царство.

Със заключението след отговора на Неговия въпрос Исус директно противопоставя царството на този свят, и царството на императора, и Божието царство.

„Исус им каза: Отдавайте цезаревото на Цезаря и Божието на Бога. И много се зачудиха на Него“ (Марко 12:17). Очевидно цезаревото е монетата, парите. Ако той иска данъци, давайте му това, което е негово. Със допълнението обаче „отдавайте Божието на Бога“ Исус на практика противопоставя царството на цезаря и на мамона срещу царството на Бога. От налагащото се от думите на Исус сравнение става ясно, че на Цезаря царството е нищожно и минимално важно, в сравнение с царството на Бога. Кое се дължи на Цезаря? Данъци от парите, които той сече. Кое се дължи на Бога? Всичко останало. И не само това, дори данъците, които се дават на Цезаря са всъщност даване на Бога, защото сам Бог е господар на светските управници, до един, включително и на най-могъщия земен император. Юрисдикцията на Цезаря изглежда могъща и необятна – цялата римска империя и покорената от нея земя на Юдея. С думите на Исус обаче ни става наясно, че тази юрисдикция или власт, сравнена с Божията власт, и това което се дължи на Бога, е на практика нищожна. Синът е дошъл, за да изяви Божието царство. То няма нищо общо с царствата на този свят. Или по-скоро то е толкова по-обширно, необятно, по-голямо, по-високо, по-далеко, по-велико, по-трайно, по-могъщо, че даването на данъци, погледнато от високата кула на Божието царство, е  нищожен, минимален проблем и въпрос.

Най-важният проблем за групата питащи, и в човешката история, довел до много несправедливости и насилие е незначителен в сравнение с това, което се дължи на Бога. За гражданина на небесното царство плащането на земен данък е приемливо, но нещо много по-маловажно от отдаването на това, което се дължи на Бога. Всичко останало. И както споменахме, дори и даването на данък на кесаря, защото е сякъл монета, е част от даването на всичко на Бога.

Фарисеите и иродианите, както и тези, които ги пращат мислят светски и политически. Политиците, чиято дейност е реализиране или вземане на светска власт, винаги имат едно обещание за народа: „Ние ще направим живота ви по-добър!“ Както и да го гледаме, каквито и форми това обещание да придобива през годините, историята, и различните култури, това обещание в същността си, остава непроменено. Затова и въпросът за данъците, който косвено те отправят и към Този, който прокламира и демонстрира Божието царство, е в същата светска посока: „Как ще направиш живота ни по-добър?“ Техният въпрос обаче естествено се простира само до живота, такъв какъвто света го разбира – живот тук на земята.

Освен всичко, Исус тук определя и ограничената власт, която светските управници имат по отношение на всичко това, с което днешната държава се е ангажирала – образование, семейство, пол, изхранване, религия и въобще с претенцията да бъде божеството, на което се дължи не само това, което тяхно, пари за данъци, а и всичко останало. С разделението на отдаването Исус заявява че на Цезаря не се дължи това, което е на Бога. А на Бог не Му е нужно това, на което кесаря държи – парите.

Така Исус отговаря на провокаторите по начин, който демонстрира несъвместимата природа на светското царство и неговите ценности и движещи сили, от една страна, и Божиите ценности и царство, от друга. Затова и на практика се оказва невъзможно за агентите да се похвалят, че са уловили в говоренето му Исус. Просто Неговият отговор ги изпраща на съвсем друго ниво на разглеждане на въпроса за парите, данъците, Божието царство и Божията любов.

Пари и любов

Пренебрежителното отношение на Бога към това, което е ценено у човеците не се намира само в Лука 16, където Исус заявява, че тези ценности са „мерзост пред Бога“ (Лука 16:15). Виждаме развитие на тезата, че на Бог се дължи всичко по-нататък в глава 12 на ев. От Марко. След като друга провокаторска група, тази на садукеите, се появява и бива разгромена от логиката и учението на Господа (12:18-27), при Исус идва един от книжниците (ст. 28-34). След като чува как Исус и садукеите се препират, и видя че Исус „им отговори добре“, Го попита: Коя заповед е първата от всички?“

29 Исус отговори: Първата е: „Слушай, Израилю; Господ нашият Бог е един Господ; 30 и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила“. 31 А ето втората [подобна на нея] <заповед:> „Да възлюбиш ближния си като себе си“. Друга заповед по-голяма от тия няма. (Марко 12:29-31)

Забележително е, че на този книжник Исус отговаря директно, без уговорки, както направи с първенците, които Го питаха с каква власт върши служението Си и гони търговците от храма (вж. гл. 11). За Исус е ясно, че този книжник е изключение, че той наистина се интересува от това, коя е най-великата заповед. И двете заповеди са заповеди не за изпълнение на законови правила, а за любов към Бога и към човека. Това са ценностите на Божието царство. Ако ги сравним с въпроса данъците и дали се дължат, виждаме, че въпросът за парите тук дори не стои. Бог не задава някакви правила за конкретни ситуации, а любов с цялото същество към Бога – с цялото сърце, цялата душа, с всичкия си ум и всичката си сила. Така „отдавайте Божието на Бога“ тук виждаме ясно изразено в заповед „да Го възлюбиш с всичко, което имаш“. Това „всичко“, следва да посочим, включва и пари. Отношението на любов към ближния, включва и кесаря, който разчита на данъци и парите, които ще събере от тях.

След като книжникът потвърждава с радост това възприятие за Божиите заповеди, Исус го уверява, че не е далече от Божието царство.

Царствата на този свят са зависими от парите и се опират на тяхното действие и власт. Божието царство е любов към Бога и към ближния. Без любов към Бога любовта към ближния е неразбираема, недефинируема и незаконна. Без любов към ближния, любовта към Бога е абстрактна, недефинирума и ефимерна.

Тази теза се доказва и от случката с бедната вдовица в глава 12:41-44. Любовта ѝ към Бога я подтикна да пусне в съкровищницата на храма нищожна сума, която обаче беше всичкото ѝ имане. По абсолютна стойност това, което пусна беше незначително и пренебрежимо. С оглед на нейните възможности тя даде всичко. Нейната любов към Бога бе такава, че в немотията си тя беше богата към Бога. Тя Му даде всичко, което имаше в материално отношение. Останалите, които пускаха в съкровищницата даваха от излишъка си, но като отношение към Бога, те даваха много по-малко отколкото вдовицата. Тя беше наясно, че ако парите са недостатъчни, то Бог е повече от достатъчен.

В любовта към Бога няма любов към парите. В любовта към парите няма място за любов към Бога.

И все пак, трябва ли да плащаме данъци? Отговорът е: „Защо не?“

---

[1] Вж. също Исая 6:10, Матей 13:15, Йоан 12:40 и Деяния 28:27.