Следва да посочим за пореден път, че основно правило на тълкуване на Библията не е това, че тя тълкува сама себе си, което е верен и доказан принцип. Има един друг принцип на тълкуване, който често остава пренебрегнат и това е принципът, че цялото Писание се тълкува чрез Личността, делото, смъртта и възкресението на Господ Исус Христос. Като подпринцип на този е тълкуването на Стария Завет през очите и учението на Новия Завет. Една от най-важните причини за този подход на разбиране за Писанията е ясното заявяване на самите новозаветни Писания, че Новият Завет е по-добър от Стария (Евреи 8-10). Прилагайки този принцип ние ще придобием повече водителство от Светия Дух и повече (или по-силна) вяра за да разбираем Божието слово и да следваме нашия Господ Исус Христос.
Господ Исус разказва притчата за добрия самарянин в отговор на разговор и въпрос зададен от законник. Разговорът между двамата е във връзка със закона на Моисей. Законниците в Библията са „експерти по въпросите на Закона на Мойсей“. Самата постановка на разговора: кои са разговарящите страни, какъв е предметът на разговора, следва да ни ориентира и за това какво е и учението, което Писанието ни сочи в дадения пасаж.
Така следва да се отнасяме и към притчата за добрия самарянин. Тя има своето символично и изолирано значение и тълкувание, но в същото време е и урок по прехода от Стария към Новия Завет, урок, който ни е даден от Исус.
Исус разказва притчата в отговор на въпрос на експерта по закона. Законникът знаеше добре буквата на закона, но очевидно не разбираше неговата същност. Вместо да види в Исус изпълнението на закона, той реши да Го изпитва. В опита си да изпита Исус, очевидно считайки себе си за експерт, а Исус – за популярен но необразован по закона учител, законникът му задава въпроса за това „как да наследи вечен живот“. Интересно, но Исус в отговор на въпроса за вечния живот, който е желано наследство от Бога, за Неговите избрани, не отговаря по начин или с теория, която не е позната за законника. Исус препраща законника към закона.
„Какво е писано в закона, как четеш?“ Законникът отговаря цитирайки Стария Завет: 27 А той в отговор каза: „Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила, и с всичкия си ум, и ближния си както себе си“.
Това е комбинация от Левит 19:18, отнасящ се до любовта към ближния: „Да не отмъщаваш, нито да храниш злоба против ония, които са от людете ти; но да обичаш ближния си както себе си. Аз съм Господ“; и Второзаконие 6:5, който касае любовта към Бога: „и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкото си сила“.
Исус потвърждава, че това е новозаветно учение като казва в стих 28: „Право си отговорил; стори това и ще живееш“. Спасителят сочи, че цитатите от закона, ако можеш да ги вършиш, водят до вечен живот. Но виждаме, че законникът нямаше чисти намерения. Той не търсеше непременно вечния живот с искрени въпроси. Той, законникът, не търсеше оправдание от Бога, той искаше да „оправдае себе си“. На помощ му идва въпросът „А кой е моят ближен?“ защото сякаш изглежда това е наясно понятие, и така няма да може да изпълни заповедта.
Но това не е точно така. На първо място, законът, сочи ближния в неговия старозаветен вариант.
17 Да не мразиш брата си в сърцето си; да изобличиш смело ближния си, та да се не натовариш с грях поради него. 18 Да не отмъщаваш, нито да храниш злоба против ония, които са от людете ти; но да обичаш ближния си както себе си. Аз съм Господ. (Левит 19:18)
Да мразиш брата си в сърцето си всъщност означава да го мразиш тайно, вътрешно да таиш злоба, но без да я споделиш с брата си. В случая това е Старият Завет и „братът ти“ означава етническия юдеин, който е част от твоя народ.
Ще отбележим, че за да се излекува човек от скрита омраза, омраза „в сърцето“ има лек, който е посочен във втората част на стих 17. Този лек е „да изобличиш смело ближния ти“. Ние много често не желаем да влизаме в конфронтация с хора, от които не сме доволни, и които са постъпили по начин, който ни е обидил или наранил. Често избираме привидно по-безопасния метод на отмъщение като тайно започваме да мразим виновния, без да му дадем шанс дори да отговори на нашето недоволство. Това е така, защото освен по-безопасна омразата е и някаква форма на компенсация на чувството за справедливост. „След като той ме е наранил, то аз ще го мразя!“ Но тайно в сърцето си, за да не предизвиквам проблеми. В същото време Божието слово ни задължава да бъдем смели в изобличението именно защото с изваждането на даден проблем или грях на показ, проблемът може да бъде решен. Ако не го правим не сме чувствителни, както обичаме да си представяме нещата, а страхливци. Не само това – ние ще се натоварим с грях поради него – брата си, кого мразим в сърцето си.
Така любовта към ближния изисква смелото му изобличаване, защото в противен случай естественото развитие на връзката е тайна омраза в сърцето. Истината и искреното споделяне между хората е това, което изважда грешни мотиви и грешни преценки на бял свят и ги лекува. Любовта към ближния е пътя към любовта към него. Товарът на греха, който следва да носиш, ако не изобличаваш ближния си, е твоя грях, на твоята омраза или пренебрежение към него, както и деградиращото действие на греха, който той е извършил, и който е останал неосветен и неизобличен. Не случайно атеистичният режим в Източна Европа, а и всеки режим, който е основан на идеология различна от християнската вяра, води до формирането на общества пълни с омраза, предателство, и борба за власт. „Човек за човека е вълк“ е казал известен идеолог на безбожието. В служението Си Христос разруши както тази представа, така и грешното тълкувание на закона на Мойсей, чрез учението Си и делото Си минало през кръста и завършило с възкресение и вечен живот.
Ближният в пасажа от Левит 19 е този, „който е от людете и“. Това ограничава хората, към които не можеш да храниш злоба, нито да им отмъщаваш, до юдеите и народа на старозаветния Израил. Съгласно юдаизма, включително тълкуванията от съвременните равини пасажът от Левит, за любов към ближния, се отнася само до тези, които са юдеи, под закона на Моисей.1
Същевременно, във Второзаконие 6:4-5 следва да обърнем внимание на стих 4. В него са казва че „нашият Бог е един Господ“. Още в Стария Завет има ясно заявената истина, че Богът на Старият Завет е същият, като Този в Новия Завет. Това е и причината когато Исус задава въпроса на законника как той чете закона, Исус напълно одобрява отговора на законника, защото това е и новозаветното поучение на Исус относно това, кои са най-важните заповеди.
На второ място, Исус разказа притчата за добрия самарянин, за да посочи на законника кой е неговият ближен. Първата част от притчата е изпитващият въпрос на законника. Тази част трябва да бъде включена в притчата, защото тя поставя не само контекста, но и обяснява защо Исус въобще разказва тази притча. Исус разказва притчата в отговор на въпроса на законника, кой е неговия ближен, с който искаше да оправдае себе си, като размие понятието ближен“ и го направи прекалено общо, за да изисква някакво конкретно поведение от страна на законника.
Лука 10:25-28 и 29-37:
25 И, ето, някой законник стана и Го изпитваше, казвайки: Учителю, какво да правя, за да наследя вечен живот?26 А Той му рече: Какво е писано в закона, как четеш?27 А той в отговор каза: „Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила, и с всичкия си ум, и ближния си както себе си“. 28 Исус му рече: Право си отговорил; това стори, и ще живееш. 29 Но той, понеже искаше да оправдае себе си, рече на Исуса: А кой е моят ближен? 30 В отговор Исус каза: Някой си човек слизаше от Ерусалим в Ерихон; и налетя на разбойници, които го съблякоха и нараниха и отидоха си, като го оставиха полумъртъв. 31 А случайно някой си свещеник слизаше по оня път, и, като го видя, замина си от срещната страна. 32 Също и един левит, като стигна на това място и го видя, замина си от срещната страна. 33 Но един самарянин, като пътуваше дойде на мястото, дето беше той, и като го видя, смили се, 34 приближи се и превърза раните му, като изливаше на тях масло и вино. После го качи на собственото си добиче, закара го в една страноприемница и се погрижи за него. 35 И на следния ден извади два динара та ги даде на съдържателя и рече: Погрижи се за него; и каквото повече иждивиш, на връщане аз ще ти заплатя. 36 Кой от тия трима ти се вижда да се е показал ближен на изпадналия всред разбойниците? 37 Той рече: Онзи, който му показа милост. Исус му каза: Иди и ти прави също така!
Разбирането за „ближен“ в притчата за добрия самарянин е централно.
На въпроса на законника, „кой е моят ближен“ Исус разказва притча, в която този, който върши добро е някой, който юдеите по принцип мразят и считат за врагове. Това са самаряните, които са считани за така да се каже „еретици“, защото не разбират и не тълкуват закона на Моисей правилно. В притчата обаче нито свещеникът, свят човек на Бога, нито левитът, от племето, което излъчва свещениците за храма в Стария Завет, направиха нещо за да помогнат на жертвата на разбойническото нападение. Единствено омразният самарянин е този, който помага на своя идеен, религиозен и етнически враг.
Нещо повече, самарянинът показва милост на предполагаемия си враг. Милост показва по-силният, по-мъдрият, по-богатият, по-великият, по-влиятелният. Губещият войната не може да покаже „милост“ на завоевателя. Длъжникът няма как да има милост към кредитора си. Пребитата и ограбена жертва няма как да покаже милост към благодетеля си. Самарянинът показа милост на уязвимия и страдащ юдеин.
Исус пита законника, кой се е показал ближен на изпадналия в беда. Законникът няма как да не отговори, че този, който е помогнал, самарянинът, е ближен. В същото време един такъв отговор е шок за светогледа на законника, както и на всички присъстващи на разговора, защото юдеите и самаряните са на практика врагове.
Но в учението на Исус юдеите и самаряните са точно съседи и в този смисъл са и „ближни“. Враждата е породена от това, че самаряните са наследници на пропадналото северно царство Израил, и са се смесили с други народи, което е довело и до отпадане от юдейската религия, и следването на закона на Моисей. Счита се, че южното царство, Юда, е останало пазител на Закона на Моисей. Поради тези различия въпреки близкия си произход двата народа се мразят, и дори оставаме с впечатление, че юдеите са по-настървени в омразата си към самаряните. По тази причина това, че Исус разказва притча, в която предизвиква юдеинът-законник да разсъждава за самарянина като добър човек, готов да помогне и като ближен съсед е огромно предизвикателство както за законника, така и за всички присъстващи.
Тук следва да отбележим и една библейска случка от служението на Господа, която се развива точно в предходната глава на ев. от Лука.
51 И когато се навършваха дните да се възнесе, Той насочи лицето Си да пътува към Ерусалим.
52 И проводи пред Себе Си пратеници, които отидоха и влязоха в едно самарянско село да приготвят за Него.
53 Но не Го приеха, защото лицето Му беше <обърнато> към Ерусалим.
54 Като видяха <това> учениците Му Яков и Иоан, рекоха: Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби [както стори и Илия]?
55 А Той се обърна и ги смъмра; [и рече: Вие не знаете на какъв сте дух; защото Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да спаси].
56 И отидоха в друго село. (Лука 9:51-56)
Самаряните отхвърлиха Исус дори без да са сигурни, че е юдеин, а единствено по причината, че „лицето Му бе обърнато към Ерусалим“, тоест защото се бе запътил натам. Обидени от неуважителното отношение учениците предложиха „ядрен удар“ върху селото. Исус обаче ги постави на мястото им, като им обяви, че Неговата мисия е да спасява, да предложи вестта за благодатното отношение на прошка от Бога. С което не отменя идващия Страшен съд, и съда над всеки, но заявява целите на мисията Си, за да успокои учениците Си.
И сякаш парадоксално, в следващата глава, Исус не само, че не е обиден на грубото отхвърляне от самаряните, а използва самарянин като пример за добродетел!
Използвайки един самарянин като главен герой на притчата Исус разкрива именно това, че е дошло времето на Новия Завет, в който се разкрива пълното и истинско намерение на Бога, а то е спасението да достигне всички народи.
На въпроса си „Кой е моят ближен?“ законникът получава шокиращ отговор: „Твои ближни са враговете ти!“ Така наследството на вечен живот е възможно само ако обичаш враговете си, което е на пръв поглед абсурдно. Така притчата е всъщност продължение на учението на Исус, в което Той призовава последователите Си, наследниците на Божието царство, да обичат враговете си, и да се молят за тях, когато онези ги подлагат на гонения (Матей 5:44 и Лука 6:27). Всъщност подобни действия не са абсурдни, а типични за християнството и за наследниците на Божието царство. Това поведение е изпълнение на заповедта на Исус „бъдете съвършени, както и Вашият Отец е свършен“ (Матей 5:48). Както Бог е милостив, така и ние трябва да показваме милост, защото сме синове на Бога, и имаме на разположение цялата Му власт и любов, но и послание, с което да Го представляваме, както и Неговото царство. Така обичайте враговете си не е израз на абсурдна неадекватност, а на съвършенство и показване на милост, заради огромното превъзходство, което имаме като Божии деца, и Божи народ, на нещастниците, които погиват в греховете си. А ние бяхме такива, преди да ни се открие Христос.
И всъщност от гледна точка на старозаветния закон е абсурдно, но Исус въвежда пълното разбиране на закона, разкрива и в тази притча „тайната на благовестието“, за която четем в Ефесяни у апостол Павел (Еф. 3, 6:19). Тайната е, че не Божият народ Израел е избран, за да доминира и да бъде голям в Божиите очи и в своите очи, но за да бъде малък и слуга и да се включи в нещо по-голямо, много по-голямо – мисията на Бога за спасението на народите.
Има една ясна градация тук. Очевидно не е възможно да обичаш враговете си и да ги считаш за ближни, ако първо не си обикнал Бога и не си разпознал Неговата любов и и мисия, целяща спасение, освобождение и изцеление, за всеки, който повярва. Ще имат вечен живот тези, които погледнат на Бога с вяра и чрез тази вяра в Бога, чрез Христос, единородния Божи Син и съвършена жертва, видят хората с очите на любовта и истината, която е от Бога. Но който иска да оправдае себе си, няма да получи оправдание от Бога.
Така дори притчата за добрия самарянин е свидетелство за смяната на Стария Завет с нов по-добър завет. Тя е предизвикателство към експерт по закона на Моисей, за това, че той не е схванал напълно закона, и че притчата за събарянето на границите на разделението и омразата е илюстрация за Божията любов и изкупителен план за всички човеци, за всички народи. Разбира се, всички свидетели на тази разговор виждат високото ниво на конфронтация между Исус и опитващия се да настоява за буквата на закона експерт-законник.
Свободата, която получаваме чрез вяра в Господ Исус Христос трябва да бъде устоявана. Това бе драмата на галатийски християни, които бяха завлечени от юдействащото лъжеучение, че за да се спасиш вяра в Христос не е достатъчна, а трябва да се добави закон. Ако добавяме обаче закон към съвършеното дело на Исус на кръста, то ние сме отпаднали от благодатта (Галатяни 5:4).
Но ап. Павел опирайки се на вярата в Христос отхвърля това грешно учение, като заявява: „Понеже в Христос Исус нито обрязването има някаква сила, нито необрязването, но вяра, която действа чрез любов“ (Галатяни 5:6). Христос, който е изпълнение на закона на Моисей, заявява, че свободата ни се изразява в това да служим един на друг „Защото целият закон се изпълнява в една дума, в тази: „Да обичаш ближния си, както себе си“ (Галатяни 5:14).
Тоест, ако нямаме правилното учение за благодатта и вярата в Христос и свободата, която идва от това, а сме роби на закона, или на правила, които уж надграждат вярата и изповедта за Христос като Божи Син, то ние не можем да имаме любов, защото нямаме вяра. Нямаме вяра, ако добавяме нещо към благовестието или ако се покланяме на друг Исус, а не този, Който ни спаси от греховете ни чрез Своята първосвещеническа жертва. Вярата трябва да действа с любов. Само истинската вяра може да обича ближния си, и преди това да го разпознае.
Но нека обърнем тези важни библейски разсъждения в практични въпроси и наставления за християнски живот. Ти обичаш ли ближния си като себе си? Всъщност, замислил ли си се кой е твоят ближен? В какво се изразява твоята обич към ближния? А как обичаш себе си? Какво правиш за себе си, от което можеш да заключиш, че наистина се обичаш? Таиш ли омраза в сърцето към ближния си?
Ако сме честни ще си признаем, че ни е страх да изобличаваме ближния си, защото считаме, че това не е любов, а всъщност е готовност за омраза в сърцето. Без истинска любов към Бога и към ближния, ние ще останем роби на мисия, или мисии и идентичности, които често и наум не са идвали на Бога. В притчата за добрия самарянин виждаме учението „обичай враговете си“. Това е истинските мисия, вяра, която действа чрез любов. Крайно време е да се научим да обичаме не само себе си, но поне да започнем от най-близките ни ближни, най-вече своите си по вяра (Галатяни 6:10). Бог да ни е на помощ.
Библейски коментари 