23.09.2023 г.
В служението на Исус в тази глава четем за поредната конфронтация, тоест, противопоставяне между него и различни групи от обществото, които са обидени и засегнати от Неговото служение. Като продължение на словесния сблъсък с главните свещеници, книжниците и старейшините в предходната глава (стихове 27-33) Исус разказва притчата за собственика на лозето и наемателите му (Марко 12:1-12).
Притчата за злите земеделци
Забележително е, че в притчата собственикът на лозето го е насадил, подготвил го е, оградил го е, прекопал го е, изградил е кула и го е дал на наематели. В хода на грижата за лозето наемателите не само се държат като собственици на чуждия имот, а и третират по безобразен и жесток начин пратениците на собственика, които идва да приберат дължимото му (ст. 3-5).
Типично е за Господа в Новия Завет не винаги директно да се противопоставя на опонентите и враговете си, а да им даде възможност сами да участват в процеса на разпознаване на себе си и собствените си мотиви. В крайна сметка, господарят в притчата решава да прати единствения си син, та поне него да почетат и разпознавайки го, наемателите да приемат поведение какво подобава на позицията им. Вместо подобно поведение, наемателите решават да убият наследника, сина на собственика, за наследят вместо него! Степента на арогантност и заблуда у тези наемници е възмутителна и шокираща. Необяснимо е тяхното поведение и степента на неосъзнаване на ситуацията и играчите в нея.
Но именно това е целта на притчата – да извади на показ дълбочината на покварата на еврейските духовни и светски лидери, силата на греха и степента на тяхното отклонение от Бога и Неговите заповеди. Те до такава степен са се закоравили заради лицемерието, което ги движи, че са готови да погубят наследника, като си въобразяват, че това ще им отвори път към неговото наследство!
Исус каза тази притча и интересното, че в стих 12 първенците искаха да го хванат, защото разбра, че за тях каза тази притча, но се убояха, защото народът беше с Него. Интересното в реакцията на първенците е, че разбраха, че за тях Господа каза притчата, но не решиха да видят себе си като лошите герои, които убиват истинския наследник на лозето, което можем да приемем, че е Израел и Божият старозаветен народ, и да се уплашат от това, че може би истинският наследник им говори с притчата. Напротив, те взеха решение, че те са добрите, и че целта на Исус не е да разкрие Себе Си, като истинския наследник, единородния Божий Син, дошъл да вземе наследството си, собственото Си лозе, което Неговия Баща е насадил и е дал под наем на евреите, а да ги злепостави и подкопае основите на властта и влиянието им. Те са обидени, но не поради шок спрямо себе си, и осъзнаване на ужасната позиция, в която се намират като наематели на лозето, според притчата. Те са обидени, че са поставени в категорията на убийци и веднага я оправдават, като решават да убият този, Който, според техните схващания, ги е злепоставил пред обществото.
Разбира се, притчата завършва с това как господарят на лозето, собственикът, се връща от чужбина и това, което ще стори на тези земеделци е, че ще ги погуби, а лозето ще даде на други. Исус недвусмислено сочи не само към тях, за да бъдат първенците обидени, но и им цитира Старият Завет, в който пророчески се обявява, че спасителят ще бъде отхвърлен от тези, които се грижат за Божия народ:
Не сте ли прочели това Писание: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, Той стана глава на ъгъла. От Господа е това. И е чудно в нашите очи“ (Марко 12:10-11).
Исус не оставя никакво съмнение, че говори за Себе си, като този крайъгълен камък. И въпреки, че сравнението за първенците вече не е със земеделци, обработващи лозе, а със зидари, то метафората е ясна. Те бяха наясно, че отхвърлят Исус. Те бяха наясно, че ще бъдат погубени ако убият Сина. Те не признаха Писанията, на които се опираха, за да представят себе си като говорители и служители на Бога. Но греховната им себеправедност и себелюбие бяха толкова големи, че Истината, дори изправена Лично пред тях, в лицето на Исус Христос, не беше в състояние да смекчи сърцата им, да отвори умовете им, и те да се спасят и изцелят (Марко 4:12).[1]
Виждаме Божието заслужено наказание в края на притчата. Справедливостта възтържествува най-после, чувството ни за справедливост е удовлетворено.
Но това, което като че ли по-малко се забелязва е не крайния резултат, а огромното търпение и милост, дори едва ли не наивитет, които показва собственика. Въпреки бруталното и престъпно отношение на наемателите, той стига до степен да изпрати сина си при тези престъпници, разчитайки, че те ще се променят. Това е характерът на Бога, Който е дълготърпелив и милостив. Вместо да ги изпепели след първото престъпление, той чака дълго и с упование, че нещо ще трепне в тях, и ще се отвърнат от злото, ще извършат това, което е право, ще отдадат нужната почит на сина му.
Тази притча отразява падналата човешка природа въобще, но тя говори директно и за преминаването на Божия мандат от Израел в един нов, новозаветен народ. „Ще даде лозето на други“ е завършека на притчата. Първенците на Израел, свещеници, книжници и старейшини, няма да са тези, които да са тези, които ще се грижат за Божия народ; самият Божи народ вече, ще е различен.
За отбелязване е също това, че първенците, след като чуха притчата, не отидоха при Исус да го питат за значението. Не само, че бяха разбрали, че те са действащи лица в притчата, те също бяха направили своя избор как да реагират на притчата. Те бяха от тези външните, на които всичко се дава с притчи (Марко 4:11). „Външните“ са тези, които след като чуха учението на Исус, не Го попитаха за притчите. За тях бе достатъчно собственото им тълкувание. Тази самодостатъчност им струваше незнание на тайната на Божието царство.
Трябва ли да плащаме данъци?
Не само главните свещеници, книжниците, старейшините и първенците и фарисеите бяха тези, които искаха да уловят Исус в прегрешение и закононарушение. В Марко 12:13-17 четем за една друга група, която имаше планове на улови Исус в говоренето Му и да го злепостави. Това бяха изпратени при Него „някои от фарисеите и иродианите, за да Го впримчат в говоренето Му“ (ст. 13). Иродианите са били политическа партия, чиято цел бе възцарят на трона династията на Ирод. Те също са и противници на фарисеите, които настояват за цар да бъде издигнат някой от родовата линия на цар Давид. Но въпреки противоречията си, в тази група на провокатори, те бяха съюзници срещу Исус Христос.
След като ласкаят Исус те му задават въпроса дали да дават данък на кесаря, тоест на Цезаря, римският император, който е най-висшият управник в империята включително и над земите и народа на Израел. Идеята е да бъде затруднен Исус, защото ако отговори „не плащайте данък на императора“, то тези, които защитават еврейския национален суверенитет ще бъдат щастливи, защото те не харесват властта на Рим, но така ще се окаже бунтовник срещу римската империя. Ако каже „плащайте данък на кесаря“, то империята ще е доволна, но евреите със силни национални чувства биха се възмутили от подобно сервилничене пред потисниците-римляни.
Нещо повече, този въпрос вълнува всички, защото става дума за пари и данъци. Любовта към парите е възпявана неуморно от Холивуд и всички други производни производители на плътски забавления като филми, сериали, шоу-програми и т. н. Властта на парите в този свят е безспорна, тяхното присъствие и духът на властта на парите са признатата и непреодолима сила, която е покорила човечеството в този свят, мечтите, ценностите и самата реалност. „Без пари си нищо“ нашепват сирените на световния успех.
Данъците, от друга страна, са събиране на пари от народа в полза на властимащите. По принцип, събирането на данъци е законен начин за издръжка на управляващите, чиято цел е да пазят народа от беззаконие, престъпници и външни врагове. За мнозина обаче събирането на данъци е узаконен грабеж. Тъй като властта покварява, събирането на данъци с насилие и в по-голям от справедливото размер, се е превърнало в неморален и осъдителен тормоз над хората. Не случайно в еврейското общество от първи век от н. е. бирниците са считани от праведните евреи и законниците като едни от най-долните грешници, наред с проститутките. Революции са се вдигали заради несправедливи и високи данъци. Заради корупцията в управлението и заради огромното значение на парите за благосъстоянието и живота на хората – особено когато властите са мудни, корумпирани и несправедливи –данъците се превръщат отнемане на пари без основание. И тъй като парите са в основата на светския успех, просперитет и щастие, то отнемането им в полза на държавата е въпрос на обществен интерес и дебат; било е и ще бъде винаги докато има пари в обръщение.
Исус е хванат натясно. Данъците са важни за империята. Събирането им от народа ограбва възможностите на средната класа и допълнително съсипва бедните от народа. Императорът може да събира данъци, защото е мощен владетел. В същото време народът търси правата си да живее с повече пари, а не само да издържа кесаря. Каквото и да отговори все ще има недоволни.
Планът на иродианите и някои от фарисеите е перфектен. Никой не може да се измъкне от този най-наболял и най-важен въпрос. Поставен е публично и отговорът ще има бърза публична реакция. Невъзможно е отговорът да не отиде в едната или другата крайност и това ще приключи „кариерата“ на противоречивия проповедник, който цитира Писанията и върши изцеления.
„Право ли е да даваме данък на Цезаря или не? Да даваме или да не да не даваме?“ (Марко 12:14б-15), настояват агентите изпратени да злепоставят Исус. Отговорът на Господа поставя цялата тема на съвсем ново ниво.
Първо, Той разбира лицемерието им и го осветлява, за да стане ясно на всички, че въпросът е провокация, а не искрено желание за смислен отговор: „ Защо Ме изпитвате?“ След това им иска един пеняз, за да го види. Едва ли Исус иска да види един пеняз, защото не е наясно какво представлява монетата и се чуди какво има на нея. По-скоро, за пореден път, с поискването на монетата Той провокира дори и провокаторите и всички присъстващи да участват в процеса на осмисляне на въпроса, на Неговата реакция и на същността на връзката между пари и данъци.
Не само това. Когато му носят единия пеняз (еднодневна заплата), Исус задава въпрос, който е свързан с лика на монетата: „Чий е този образ и надпис?“ Отговорът е очевиден: „На императора“.
Самото задаване на въпроса вече сочи към част от отговора на Исус. Улисани в печеленето на прехраната, във вършенето на търговия и печалба, често не обръщаме внимание на детайлите свързани с парите. Просто знаем, че това е средство за размяна, което има определена стойност, и който има повече от него, повече е успял в живота. С въпроса си Исус поставя вниманието върху същността и произхода на парите. С тази пари също се плащат данъци. Императорът печата или сече парите, императорът събира данъците.
Властта на парите се изразява за императора в това, че той сече монети и прави така пари, и в същото време може да ги иска, тъй като те от него произлизат. Да, парите и монетите с лика на императора са израз на властта на императора. Той има право да си иска това, което излиза от него, което е в неговата власт и юрисдикция.
Тук се установява връзката между светската власт и парите. Управниците са тези, които произвеждат пари и те са тези, които ги контролират. В тяхната система, и в светската система въобще, това е най-логичната връзка, в която никой дотолкова не се съмнява, че дори не си задава въпроса, кой стои зад печатането или сеченето на пари.
Исус заявява, на практика. Задавате ми въпрос за данъците защото парите са най-важното за вас и властта, която има значение за вас, и от която се страхувате е властта на парите и властта на императора. Неговото царство, политическото царство е и вашето царство.
Със заключението след отговора на Неговия въпрос Исус директно противопоставя царството на този свят, и царството на императора, и Божието царство.
„Исус им каза: Отдавайте цезаревото на Цезаря и Божието на Бога. И много се зачудиха на Него“ (Марко 12:17). Очевидно цезаревото е монетата, парите. Ако той иска данъци, давайте му това, което е негово. Със допълнението обаче „отдавайте Божието на Бога“ Исус на практика противопоставя царството на цезаря и на мамона срещу царството на Бога. От налагащото се от думите на Исус сравнение става ясно, че на Цезаря царството е нищожно и минимално важно, в сравнение с царството на Бога. Кое се дължи на Цезаря? Данъци от парите, които той сече. Кое се дължи на Бога? Всичко останало. И не само това, дори данъците, които се дават на Цезаря са всъщност даване на Бога, защото сам Бог е господар на светските управници, до един, включително и на най-могъщия земен император. Юрисдикцията на Цезаря изглежда могъща и необятна – цялата римска империя и покорената от нея земя на Юдея. С думите на Исус обаче ни става наясно, че тази юрисдикция или власт, сравнена с Божията власт, и това което се дължи на Бога, е на практика нищожна. Синът е дошъл, за да изяви Божието царство. То няма нищо общо с царствата на този свят. Или по-скоро то е толкова по-обширно, необятно, по-голямо, по-високо, по-далеко, по-велико, по-трайно, по-могъщо, че даването на данъци, погледнато от високата кула на Божието царство, е нищожен, минимален проблем и въпрос.
Най-важният проблем за групата питащи, и в човешката история, довел до много несправедливости и насилие е незначителен в сравнение с това, което се дължи на Бога. За гражданина на небесното царство плащането на земен данък е приемливо, но нещо много по-маловажно от отдаването на това, което се дължи на Бога. Всичко останало. И както споменахме, дори и даването на данък на кесаря, защото е сякъл монета, е част от даването на всичко на Бога.
Фарисеите и иродианите, както и тези, които ги пращат мислят светски и политически. Политиците, чиято дейност е реализиране или вземане на светска власт, винаги имат едно обещание за народа: „Ние ще направим живота ви по-добър!“ Както и да го гледаме, каквито и форми това обещание да придобива през годините, историята, и различните култури, това обещание в същността си, остава непроменено. Затова и въпросът за данъците, който косвено те отправят и към Този, който прокламира и демонстрира Божието царство, е в същата светска посока: „Как ще направиш живота ни по-добър?“ Техният въпрос обаче естествено се простира само до живота, такъв какъвто света го разбира – живот тук на земята.
Освен всичко, Исус тук определя и ограничената власт, която светските управници имат по отношение на всичко това, с което днешната държава се е ангажирала – образование, семейство, пол, изхранване, религия и въобще с претенцията да бъде божеството, на което се дължи не само това, което тяхно, пари за данъци, а и всичко останало. С разделението на отдаването Исус заявява че на Цезаря не се дължи това, което е на Бога. А на Бог не Му е нужно това, на което кесаря държи – парите.
Така Исус отговаря на провокаторите по начин, който демонстрира несъвместимата природа на светското царство и неговите ценности и движещи сили, от една страна, и Божиите ценности и царство, от друга. Затова и на практика се оказва невъзможно за агентите да се похвалят, че са уловили в говоренето му Исус. Просто Неговият отговор ги изпраща на съвсем друго ниво на разглеждане на въпроса за парите, данъците, Божието царство и Божията любов.
Пари и любов
Пренебрежителното отношение на Бога към това, което е ценено у човеците не се намира само в Лука 16, където Исус заявява, че тези ценности са „мерзост пред Бога“ (Лука 16:15). Виждаме развитие на тезата, че на Бог се дължи всичко по-нататък в глава 12 на ев. От Марко. След като друга провокаторска група, тази на садукеите, се появява и бива разгромена от логиката и учението на Господа (12:18-27), при Исус идва един от книжниците (ст. 28-34). След като чува как Исус и садукеите се препират, и видя че Исус „им отговори добре“, Го попита: Коя заповед е първата от всички?“
29 Исус отговори: Първата е: „Слушай, Израилю; Господ нашият Бог е един Господ; 30 и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила“. 31 А ето втората [подобна на нея] <заповед:> „Да възлюбиш ближния си като себе си“. Друга заповед по-голяма от тия няма. (Марко 12:29-31)
Забележително е, че на този книжник Исус отговаря директно, без уговорки, както направи с първенците, които Го питаха с каква власт върши служението Си и гони търговците от храма (вж. гл. 11). За Исус е ясно, че този книжник е изключение, че той наистина се интересува от това, коя е най-великата заповед. И двете заповеди са заповеди не за изпълнение на законови правила, а за любов към Бога и към човека. Това са ценностите на Божието царство. Ако ги сравним с въпроса данъците и дали се дължат, виждаме, че въпросът за парите тук дори не стои. Бог не задава някакви правила за конкретни ситуации, а любов с цялото същество към Бога – с цялото сърце, цялата душа, с всичкия си ум и всичката си сила. Така „отдавайте Божието на Бога“ тук виждаме ясно изразено в заповед „да Го възлюбиш с всичко, което имаш“. Това „всичко“, следва да посочим, включва и пари. Отношението на любов към ближния, включва и кесаря, който разчита на данъци и парите, които ще събере от тях.
След като книжникът потвърждава с радост това възприятие за Божиите заповеди, Исус го уверява, че не е далече от Божието царство.
Царствата на този свят са зависими от парите и се опират на тяхното действие и власт. Божието царство е любов към Бога и към ближния. Без любов към Бога любовта към ближния е неразбираема, недефинируема и незаконна. Без любов към ближния, любовта към Бога е абстрактна, недефинирума и ефимерна.
Тази теза се доказва и от случката с бедната вдовица в глава 12:41-44. Любовта ѝ към Бога я подтикна да пусне в съкровищницата на храма нищожна сума, която обаче беше всичкото ѝ имане. По абсолютна стойност това, което пусна беше незначително и пренебрежимо. С оглед на нейните възможности тя даде всичко. Нейната любов към Бога бе такава, че в немотията си тя беше богата към Бога. Тя Му даде всичко, което имаше в материално отношение. Останалите, които пускаха в съкровищницата даваха от излишъка си, но като отношение към Бога, те даваха много по-малко отколкото вдовицата. Тя беше наясно, че ако парите са недостатъчни, то Бог е повече от достатъчен.
В любовта към Бога няма любов към парите. В любовта към парите няма място за любов към Бога.
И все пак, трябва ли да плащаме данъци? Отговорът е: „Защо не?“
[1] Вж. също Исая 6:10, Матей 13:15, Йоан 12:40 и Деяния 28:27.
Библейски коментари 