Смъртта като неизбежност, възкресението като победа в Евангелията и Откровение

Хората, които не познават Бога описват смъртта като преставане на биологичните функции на организма. Но няма как да избегнат въпроса за съзнанието и допускат, че религията търси да обясни живота след смъртта.

Като християни ние сме дълбоко заинтересувани именно от този аспект на вярата, защото той ни дава свобода и увереност тук на земята, която тези, които се бунтуват срещу Бога нямат.

Но само спиране на биологичните функции ли е всъщност това, което наричаме „смърт”?

И преди сме поучавали за нуждата от това да следваме Исус с цялото си сърце и живот, и то по неговите правила, а не по човешки нагласените религиозни стандарти.

 И повика народа заедно с учениците Си и рече им: Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, и така нека Ме следва. Защото който иска да спаси живота {Или душата; така и до края на главата.} си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене и за благовестието, ще го спаси. Понеже какво се ползува човек като спечели целия свят, а изгуби живота си? Защото какво би дал човек в замяна на живота си? – Марк 8:34-37

 Това става веднага след като Петър е смъмрил Исус, че няма защо да се оставя да бъде убит от властта и фарисеите. Исус го смъмря. Очевидно, за да можем да разберем Божия план и Божия промисъл, ние трябва да разсъждаваме с категориите на Божието царство, а не с тези на земното царство. Смъртта, на практика е отделяне от живота на Бога; тя е живот за себе си и според стандартите на този свят, а не в следване на Господ Исус. Така виждаме, като начало, че християнското отношение към смъртта в никакъв случай не е опростенческото виждане на „учените” от света, които остават ограничени от разбирането на бездуховния ум и петте си сетива, без да отчитат измеренията на духовната реалност.

За християнина, обаче, загубването на живота е изгубването на душата. Изгубването на душата е отсъствието на живот.

 Веднага след това поучение Исус казва нещо, което звучи странно:

 И им каза: Истина ви казвам: има някои от стоящите тук, които няма да вкусят смърт, докато не видят Божието царство, дошло със сила. – Марк 9:1

 Веднага възникват два въпроса:

1. Какво значи  да не вкусят смърт?
2. Какво значи „Божието царство, дошло със сила”?

 Има две възможни тълкувания: няма да умрат докато не видят, че Исус върши чудеса, знамения и изцеления и това е „Божието царство, дошло със сила” или нещо друго…

 Има и още един много подобен на Марк 9:1 стих, но все пак различен:

Истина, истина ви казвам: ако някой опази Моето слово, няма да види смърт до века. — Йоан 8:51

Как ще стане това, да не видя смърт довека? Нима ние като християни не умираме физически? Нима направо от живот тук се пренасяме на небето? Не съвсем. Вярата ни не означава, че не разпознаваме реалността на физическата смърт. Но в същото време реалността на физическата, биологична смърт не е всичко.

 Подобен на горните два стиха, е и следният:

 Истина, истина ви казвам: който слуша Моето слово и вярва в Този, който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преминал от смърт в живот. — Йоан 5:24

 Тук смъртта с свързвана със съда. Божият съд е този, който ще въздаде на непростените грешници възмездие, и това е алюзия за смърт.

 Върху това нещо друго светлина хвърлят две библейски концепции:

1. Разбирането за смъртта не само като биологична даденост, а като обвързана с действието на греха;
2. Видяхме, че смъртта произтича и от Божия съд, тоест тя е присъда, а не само физическа недостатъчност на признаци на живот на организма;
3. Срещата със смъртта е среща с личност.

 Грехът води до смърт

Да направим връзка, която днешните материалистично настроени учени не правят. И тя е – смъртта в Библията не е толкова обвързвана с биологичното изчерпване на нашето съществуване, а с греха. Ето някои стихове, размишлението над които ще изпъди всякакво съмнение, че смъртта е резултат от греха, а не от спирането на функциите на биологичното ни тяло:

 Яков 5:20: Нека знае, че който е обърнал грешния от заблудения му път, ще спаси една душа от смърт и ще покрие много грехове.

 Яков 1:15: И тогава, когато страстта зачене, ражда грях; а грехът, като се развие напълно, ражда смърт.

 1 Йоан 3:14. Ние знаем, че сме преминали от смърт в живот, защото любим братята. Който не люби, стои в смърт.

 1 Йоан 5:17. Всяка неправда е грях; и има грях, който не е смъртен.

 Римляни 1:32. …които, при все че знаят Божието постановление, че тези, които вършат такива работи, заслужават смърт, не само ги вършат, но и одобряват онези, които ги вършат.

В Рим. 1:32 не се има предвид, че църквата може да налага смъртно наказание, с репликата „заслужават смърт”. Църквата на Бога не екзекутира грешниците! Напротив, смъртта очевидно се свързва с вечността, със състоянието на човешката личност отвъд физическата кончина.

 Защото, ако чрез прегрешението на един смъртта царува чрез този един, то много повече тези, които получават изобилието на благодатта и на дара на правдата, ще царуват в живот чрез Единия, Иисус Христос. — Римляни 5:17

 Така че, както грехът беше царувал в смъртта, така благодатта да царува чрез правда за вечен живот чрез Иисус Христос, нашия Господ. — Римляни 5:21

 Това са само няколко стиха, които явно говорят за силата и действието на греха – той води до смърт.

 Книгата Откровение, глава 6

 Стихове 7 и 8 в тази глава на Откровение ни дават ключа към разбирането на стиховете, в които Исус твърди, че някои и няма да „вкусят смърт до идването на Божието царство в сила” и че тези, които пазят Неговото слово няма да видят смърт до века. „Вкусване” и „виждане” на смъртта можем като термини и преживяване да разберем след като си отговорим на въпроса какво всъщност е „смърт”?

Трябва да поставим въпросните два стиха в контекста на главата. В нея се случва отключването на седемте печата на книгата, която е държана от седящия на престола. В цялата вселена само на Лъва от Юда, наследникът на Давид, тоест на Агнето, е дадена тази власт. Първите четири печата на тази книга се отварят от четирите живи същества, които се покланят в близост до седящия на трона. Тези четири първи печата освобождават конници, които яздят коне с различен цвят – бял, червен, черен и блед. Тази картина сама по себе си иска задълбочено тълкуване, но това не е предмет на настоящото изучаване. Само ще споменем, че е редно тези четири коня и конници да бъдат считани като проявления на тенденции, явления в исторически план. Например, белият кон и конникът на него символизират църквата, която е „побеждаваща и ще победи”. За тази връзка говорят короната и лъкът. Короната е Божията слава, лъкът е силата на воюването за истината, белият цвята е цвета на светостта, а победата е вече извоювана от Исус на кръста, но и все още не е пълна – затова църквата е побеждаваща, но все още и предстои пълната победа.

 Някои тълкуватели считат, че този конник представлява фалшиви учители, които „завладяват” хората представяйки се за спасители. Това са фалшиви месии, които уж носят мир и успех, но всъщност водят след себе си разруха и тирания. http://www.wcg.org/lit/bible/Rev/sixseals.htm (англ.)

 Причината за този тип тълкуване е фактът, че втория, третия и четвъртия конници носят разруха, и затова по-логично е и този конник да носи същото послание и резултат. Друга причина е сравнението с конника в Откровение 19, където ясно е назована характеристиката на Божия син. Идеята на тези тълкуватели е да спази единството между намеренията на всички четири конници от глава 6 – след като конници 2, 3 и 4 са разрушителни то и конник 1 трябва да е такъв. Тази логика е има своите основания, но има една съществена слабост: при описанието на конника на белия кон нямаме и намек за разрушителните му намерения и действия, както при последващите три. Освен това терминът „побеждаващ” и да „победи” е либерално употребяван в обръщенията към църквите в глави 1-3 на откровение и то в изцяло положителен смисъл.

Още повече, ако погледнем исторически на четирите печата и излизащите от тях конници, защо да не приемем, че църквата на Бога и Господ Исус Христос съществува като победител и побеждаваща успоредно с явления, които са разрушителни – войни (червения кон), икономически кризи (черния кон) и смъртоносни опустошения (бледия или сив кон)? Това е много по-логично обяснение, имайки предвид описанието на белия кон и конника, който го язди, и отсъствието на всякаква идея за опустошение и безнадеждност, които присъства при другите трима.

 След това отклонение, което описва контекста на търсения от нас отговор, да се върнем към четвъртия печат:

 И когато отвори четвъртия печат, чух гласа на четвъртото живо същество, което казваше: Дойди [и виж]! И видях, и ето блед кон и името на яздещия на него беше смърт, и адът вървеше подире му; и даде им се власт над четвъртата част от земята да умъртвят с меч, с глад, с мор и със земните зверове. — Откр. 6:7-8

 Смъртта е личност, следвана от ада, който също е личност. Адът, на еврейски шеол, е мястото на мъртвите, или както един библейски превод на английски език казва – Царството на мрака. Интересно е да си представим тази процесия: Смъртта и след нея Адът, мястото където са поставени или затворени душите тоест „животите”, на тези, които са се бунтували срещу Бог в земния си живот.

 А.Това тълкувание, че смъртта има личностни характеристики се подкрепя от мнозина учители (Дерек Принс известен и на българската евнгелско-петдесятна аудитория е един от тях).

Б. От опита и описания на произведения на вярващи и на невярващите – смъртта с коса, опит на човек едва оцелял в планината, описан в документален филм, който видял как черни сенки излезли изпод снега и взели приятеля му след четири дни без храна и вода на хиляди метри надморско равнище. (В горните стихове на шеста глава на книгата Откровение, на смъртта е дадена власт да умъртвява по четири начина: меч, глад, мор (болести) и земните зверове.)

За личностните характеристики на смъртта говорят и следните стихове от Писанията:

1 Кор. 15:55 – тук апостолът се обръща с лично обръщение и въпрос към смъртта;

Откровение 9:6 – „През онези дни хората ще потърсят смъртта, но няма да я намерят; и ще пожелаят да умрат, но смъртта ще побегне от тях.” – Смъртта може да бяга от хората!?;

Откровение 20:14. „И смъртта и адът бяха хвърлени в огненото езеро. Това е втората смърт.” – още едно свидетелство за личностните характеристики на смъртта и ада.

1 Кор. 15: – смъртта е описана като „последният враг”, който ще бъде победен.

Сега да се върнем към стиховете от евангелието, които се опитваме да разберем. Ако смъртта е личност, която върви първа, следвана от ада, за вярващите това означава, че няма да се срещнат с тази личност, която държи контрол над душите в Шеол!

Да прочетем по нов начин тези стихове, с това ново разбиране:

Йоан 8:51. Истина, истина ви казвам: ако някой опази Моето слово, няма да види смърт до века.  

 Ако опазя Христовото слово няма да видя смъртта, и да бъда хвърлен в ада, който следва смъртта, защото съм Христов! Смъртта няма право да се среща с мен и да ме изиска за ада, защото грехът, който води до смърт не се намира у мен. Победата над греха, чрез кръвта на Исус, е победа над смъртта и за мен, ако вярвам!

 И им каза: Истина ви казвам: има някои от стоящите тук, които няма да вкусят смърт, докато не видят Божието царство, дошло със сила. –Марк 9:1

Очевидно „някои от стоящите тук” са тези, които вярват и са опазили Божието слово чрез Христос. Христос просто пророчески разпознава тези, които ще решат да Го следват и ще устоят в това свое намерение. Те няма „да вкусят смърт”, което не означава, че няма да умрат физически, тоест да минат през биологичната конична, но че няма да преживеят срещата със смъртта и последващото настаняване в ада.

Така добиваме ясна представа за този аспект на учението на Христос за вечния живот. Той започва тук на земята от момента на новорождението чрез вяра в Него.

Обяснихме, че „докато не видят Божието царство, дошло със сила” едва ли означава да видят чудесата, знаменията и изцеленията, които извърши Христос по време на земното си служение. Той Сам идентифицира нужния отговор на това служение като „покайте се, защото Божието царство наближи”. Наближаването на Божието царство не е същото като идването му в пълното разгръщане на силата и властта на Христос. Как изглежда това? Четем в 1 Кор. 15 глава, стихове 22-27:

 22. Защото, както в Адама всички умират, така и в Христа всички ще оживеят. 23. Но всеки на своя ред; Христос първият плод, после, при пришествието на Христа, тия, които са Негови. 24. Тогава ще бъде краят, когато ще предаде царството на Бога и Отца, след като унищожи всяко началство и всяка власт и сила. 25. Защото Той трябва да царува, докато положи всички врагове под нозете Си. 26. И смъртта, най-последен враг, и тя ще бъде унищожена, 27. защото Бог „е покорил всичко под нозете Му“. А когато ще е казал, че всичко е вече покорено, (с явно изключение на Този, Който Му е покорил всичко).

Най-ясно 24 и 25 стих описват „Божието царство, дошло със сила”. Това е пълното установяване на властта на Христос, както и смъртта ще бъде унищожена. Свързвайки този стих, с тези, чието значение търсим: вярващите в Христос няма да вкусят смърт до момента на пълната му победа над всичко и всички, включително и над самата смърт.

Опитите за механично удължаване на земният живот не водят до безсмъртие. От биологичното дълголетие не произхожда свързаност с Бога, Авторът и Източникът на живота. Не опита да се живее в барокамера както поп-звездата Майкъл Джаксън. Той бил предвидил да живее до 180 години, а умря на 50. Не победата над биологичните процеси на стареене, а победата на бунта ни срещу Бога чрез покорството на Божия Агнец е живот за нас. Изгубен за света, спечелен за вечността. Всеки, който вярва в Исус няма да мине през среща с тази потискаща личност смъртта. Дори и да умре физически, животът не се състои само в тялато а в съзнанието, душата, която има своя съдба след физическия край. Тази съдба се определя според делата на човека приживе.

 Затова и апостолът възкликва, и се обръща лично, към смъртта:

 “О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото?“ Но жилото на смъртта е грехът, а силата на греха е законът; — 1 Коринтяни 15:55-56.

Победата на Христос над греха на кръста е и победа над смъртта, за тези, които вярват. Това е смисълът на влизането във вечния живот, още тук на земята, за тези, които са новородени чрез вяра и Духа на Бога. Ние ще избегнем срещата със смъртта и няма да бъдем хвърлени в ада. Смъртта няма власт над нас. Нашата надежда е за живот, който продължава и е със Бога и не се изчерпва с биологичната ни кончина. Слава и благодарение на живия Бог. Амин!

 Победата

Ние имаме победа над смъртта, заради жертвата на Исус на кръста и ако вярваме в Него и изпълняваме Неговото слово. Имаме победа сега, ще имаме и окончателна победа накрая. Христовото послушание победи смъртта. Нашето послушание към Христос ни прави съучастници в тази победа. Ние имаме вечен живот, който започва от момента, в който се покаем от греховете си и поискаме прошка от Бог, чрез кръвта на Христос. Така срещата ни със смъртта и ада никога няма да се състои. Ние няма да вкусим или видим Смъртта до пълното идване на Божието царство в сила.

 Филипяни 2:8. и (Христос) като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст.

 Откровение 1:18. И бях мъртъв, и ето, живея за вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада.

 Откровение 12:11. А те го победиха заради кръвта на Агнето и заради словото на тяхното свидетелство и не възлюбиха живота си дори до смърт.

 Откровение 20:6. Блажен и свят онзи, който участва в първото възкресение. Над такива втората смърт няма да има власт, а те ще бъдат свещеници на Бога и на Христос и ще царуват с Него хиляда години.

 Откровение 20:13. И морето предаде мъртвите, които бяха в него, и смъртта и адът предадоха мъртвите, които бяха в тях; и те бяха съдени – всеки според делата си.

 Откровение 21:4. Той ще избърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече, няма да има вече нито жалеене, нито писък, нито болка; първото премина.

 Откровение 21:8. А колкото за страхливите, невярващите, нечистите, убийците, блудниците, чародеите, идолопоклонниците и всичките лъжци, техният дял ще бъде в езерото, което гори с огън и сяра. Това е втората смърт.

 На „втората смърт” следва да посетим отделно изучаване.

Mистика и практичност

Така можем да определим християнската вяра. Потапянето в хваление и поклонение към Бога, освобождаването и служенето в църквата с духовни дабри, пророчества, проповед и слово на знание ни водят в по-пълното разбиране на свръхестествената любов и сила на Бога.

В същото време връзката с Бога е връзка между братя от едно семейство. А в семейството не винаги отоншенията вървят добре. Затова духовността има свои много практични измерения. Те са записани в Матей 18:15-17:

15. И ако ти съгреши брат ти, иди, покажи вината му между тебе и него самия. Ако те послуша, спечелил си брата си.

16. Но ако не те послуша, вземи със себе си още един или двама и от устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума.

17. И ако не послуша тях, кажи това на църквата; че ако не послуша и църквата, нека ти бъде като езичник и бирник.

Виждаме няколко принципа на взаимоотношенията и поправянето им, когато са застрашени от грях:

• внимателна преценка – „ако ти съгреши брат ти“;
• дискретност – първата стъпка е между тебе и него, а не обществена кавга веднага;
• градация – ако не послуша се включват и свидетели
• ясен резултат – ако не послуша и публичната корекция „да ти бъде като бирник“, което означава за теб този човек да не е брат, като някой, който няма вяра и живее според света,  а не според любовта на Бога.

Това сериозно отношение към взаимоотношенията показва, че Бог иска и ние да ги вземаме насериозно. Защото от това зависи нашето единство и силата на нашето служение и свидетелство:

18. Истина ви казвам: Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата.

19. Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Отца Ми, Който е на небесата.

20. Защото, гдето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях.

Сребролюбие

Следват избрани стихове, за сребролюбието (любовта към парите), придружени с кратък коментар.

Любовта към парите води до корупция и извращава правосъдието:

1 Царе 8:3. Но синовете му не ходеха в неговите пътища, но се отклониха та отиваха след сребролюбието, и вземаха подкуп, и извръщаха правосъдието.
 

Ако не се вслушваме в Божието Слово естествено се движим към сребролюбие:

Псалми 119:36. Приклони сърцето ми към Твоите свидетелства, А не към сребролюбие.
 

Любовта към парите е в състояние да завладее всяка наша мисъл, действие и това да ни струва живота ни:

Притчи 1:19. Такива са пътищата на всеки сребролюбец: Сребролюбието отнема живота на завладените от него.
 

Сребролюбието не е чуждо на всяка възраст, социално положение или служение:

Еремия 6:13. Защото от малък до голям Всеки от тях се е предал на сребролюбие, И от пророк до свещеник Всеки постъпва лъжливо.
 

Сребролюбието води до разбити семейни отношения и изневяра:

Еремия 8:10. Затова ще дам жените им на други, И нивите им на ония, които ще ги завладеят; Защото всеки от малък до голям, Се е предал на сребролюбие; От пророк до свещеник, Всеки постъпва лъжливо.
 

Любовта към парите и тяхната власт не са вечни, имат край:

Еремия 51:13. О ти, който живееш край много води, Който изобилваш със съкровища, Краят ти дойде, Границата на сребролюбието ти.
 

Любовта към парите е грях приравнен на сексуалните грехове (блудство и нечистота)

Ефесяни 5:3. А блудство и всякаква нечистота или сребролюбие да не се даже споменават между вас, както прилича на светии;
 

Сребролюбието е като много други грехове, които считаме за по-лоши

Колосяни 3:5. Затова умъртвете природните си части, които действуват за земята: блудство, нечистота, страст, зла пощявка и сребролюбие, което е идолопоклонство;
 

Любовта към парите може да бъде неправилен мотив за служение

1 Солунци 2:5. Защото, както знаете, никога не сме употребили ласкателни думи, или прикрито сребролюбие, (Бог е свидетел);
 

Сребролюбието води до зло и отпадане от вярата

1 Тимотей 6:10. Защото сребролюбието е корен на всякакви злини, към което като се стремяха някои, те се отстраниха от вярата, и пронизаха себе си с много скърби,
 

Сребролюбието може да ни впримчи, затова противоотровата срещу него упование в Бога за снабдяване на нашите нужди

Евреи 13:5. Не се впримчвайте в сребролюбието; задоволявайте се с това, що имате, защото сам Бог е рекъл: „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя“.

Как да се справим с греха „завист“

„За мен най-лошото в България е чудното наслаждение, което тук имат хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.“
–Проф. К. Иречек

Българската култура е програмирана с греха на завистта. Българската завист е обект на вицове и е една от причините много българи да не желаят да участват в общност със свои сънародници. В евангелската църква обикновено обръщаме повече внимание на външните, видими грехове: тютюнопушене, алкохолизъм, прелюбодейство. „Вътрешните“ грехове обаче са много по-разрушителни ако не ги разпознаем и не се покаем от тях. Те са: лицемерие, злоба, лукавщина, одумване и ЗАВИСТ. Бибилята ни насърчава да отхвърлим тези състояния (1 Петрово 2:1).

Завистта е изпитването на страдание поради щастието или успеха на друг.

Тя е грях, който води до състояние на неблагодарност. Няма как, ако умът ти е ангажиран с това да премисляш как някой твой познат не заслужава дадено материално или социално благословение, да не се чувстваш ощетен и пренебрегнат от съдбата (или Бог, ако си вярващ).

Източник на завистта е егоизмът. Ако си погълнат от себичността си то съвсем естествено всеки успех на другия е незаслужен, просто защото не е твой успех.

Тогава видях всеки труд и всяко сполучливо дело, че поради него на човека завижда ближния му. И това е суета и гонене на вятър (Еклесиаст 4:4).

Но ние като християни, не можем да си позволим умовете и сърцата ни да се препълват от този грях, който произхожда от нарушаването на десетата Божия заповед. Грехът на пожелаването е в основата на завистта:

Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти (Изход 20:17).

Силата на възкресенският живот, който имаме в Христос, обаче, може да ни изведе от жалкото състояние на пребъдване в завистта. Силата на смъртта е грехът, а грехът се изявява от закона. Но Христост победи греха и смъртта и всеки, който вярва в Него може да има достъп до Божията слава и възкресенския живот. А тяхната перспектива променя силата, която грехът има над нас, тоест, отменя я.

  51. Ето, една тайна ви казвам: Не всички ще починем, но всички ще се изменим,
  52. в една минута, в миг на око, при последната тръба; защото тя ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, и ние ще се изменим.
  53. Защото това тленното трябва да се облече в нетление, и това смъртното да се облече в безсмъртие.
  54. А когато това тленното се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне писаното слово: „Погълната биде смъртта победоносно“.
  55. О смърте, где ти е победата? О смърте, где ти е жилото?
  56. Жилото на смъртта е грехът, и силата на греха е законът;
  57. но благодарение Богу, Който ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос.
  58. Затова възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими, и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е празен. (1 Кор. 51:58)

Когато заживеем с това откровение и славата и наджедата, които се съдържат в него, получени чрез кръвта на Христос на кръста, завистта става явна в нас. Ние вече не можем да бъдем жалки и дребнави, да завиждаме на другите. В нас се заражда желанието да изпълняваме посланието на Римляни 12 – да се радваме (искрено) с тези, които се радват и да страдаме с тези, които страдат.

Кръвта на Христос ни омива и освещава и това ни става особено ясно по време на богослужение, хваление и поклонение. Но действието на Святия Дух у нас трябва да бъде преведено от езика на духовното преживяване на езика на промяната в нашия характер. Това значи изпълването с Духа и откровение за Христос да доведе до промяна в нашето поведение и състоянието на душата ни. Това значи да се справяме дейно с вътрешните нечисти грехове и помисли, сред тях и завистта.

Ето няколко конкретни стъпки към тази духовна победа над греха:

1. Разпознайте в себе си този грях, като оставите Бог и Св. Дух да ви изобличи за него;

2. Честно преценявайте собствените си мисли и ако имате завист, изповядайте се пред Бога;

3. Покайте се греха на ЗАВИСТ щом го разпознаето. Покайте се не общо, а за конкретен повод, по който сте завидели, срещу конкретен човек или хора, за конкретен техен успех или друго благополучие. Ако сте извършли нещо лошо под въздействие на завистта, поправете последиците, доколкото е възможно.

4. Насладете се на действието на Божията благодат и живот без завист. Вие сте победители над греха сега.

5. Живейте живот, в който завистта вече не ви владее (след няколко победи). Помагайте на други братя да преодолеят този коварен грях.

Пророкът е несъвършен човек

Пророк Елисей

Най-големият враг на новозаветното пророческо служение е може би неговото идеализиране. Тоест, пророчеството е схващано като яваление от сферата на фантастичното, а не от реалността на ежедневието на християнина. Пророкът е странен отшелник, с дълга брада, гега и сюрреалистично поведение и чува и освобождава слово от Бога по съвършен начин.

Четейки Библията откриваме, обаче, че както старозаветните, така и новозаветните служители с пророческа дарба са хора като теб и мен, хора с недостътци и проблеми, но със сърце, което обича Бога и желае да му служи.

Един от забележителните пророци в Стария Завет е наследникът на пророк Илия – Елисей. той съживяваше мъртви (4 Царе 4:35), пълнеше съдове с масло по свръхестествен начин (4 Царе 4:1-7)предсказваше поколение на неплодни жени (4 Царе 4:16), караше желязото да плува във вода, изцеляваше низлечими болести (4 Царе 5).

Но въпреки тази своя репутация Елисей не се поколеба да признае, че Бог не му е открил даден факт, който на пръв поглед би трябвало да е лесно отгадаем от един велик пророк. В една от случките, след като бе пророкувал на неплодната жена, че ще има син след една година и това се случи, имаше и друго развитие. Сунамката, въпросната жена, идваше при пророка поради това, че синът й, вече пораснал, бе умрял след силно главоболие. Ако прочетете цялата история, разказана в 4 Царе 4:8-37, ще видите много детайли, които няма да споменавам тук. Но фактът на смъртта на момчето, дори кагота сунамката идваше при пророка, не беше открит на Елисей от Бога. той просто не видя в духа си нещо толкова значимо. И в същото време не се притесни да го признае:

  25. И така (сунамката – б.а.) отиде и дойде при Божия човек на планината Кармил. А когато Божият човек я видя отдалеч, каза на слугата си Гиезий: Ето, това там е сунамката!
  26. Изтичай, моля те, да я посрещнеш и й кажи: Добре ли си? Добре ли е мъжът ти? Добре ли е детето? А тя отговори: Добре.
  27. И дойде при Божия човек на планината и се хвана за краката му, а Гиезий се приближи, за да я отблъсне. Но Божият човек каза: Остави я, защото душата й е преогорчена в нея, а ГОСПОД е скрил причината от мен и не ми я е изявил.

Но именно в това се състои съвършеното служение на пророка: да бъде несъвършен и недостатъчен, за да може Бог да се изяви като такъв, чрез неговото служение. Разбира се, Елисей видя състоянието на душата на богатата сунамка, но не й причината за нейното страдание. В същото време за него не беше по-важно да се докаже като гледач в духовното, отколкото истинността в общуването му с Бога.

Претенцията на служителя да бъде всичко и всеки за всички е човешко, хуманистично разбиране за дарбите и служението. Смирението се състои в разбирането на собственото ограничение но във величието и могъществото на Този, на когото служим. Пророческото слово не бива да чака съвършения човек за почнем за го изявяваме. Ако това би било вярно никога нямаше да има пророческо служение, пророчески служители и пророческа църква.

Три са изводите от тази библейска случка: 1) Пророчеството е дадено на несъвършени хора, които имат вяра; 2) Бог открива това, което е нужно на пророческите служители и те не бива да се „напрягат“ да си измислят откровения а да бъдат честни относно откровението; и най-важният извод: 

В нашата слабост, Божията благодат е достатъчна.

Още за плодовете

Исус каза за лъжливите пророци „По плодовете ще ги познаете“. Тук става дума за духовен плод, състояние на душата на човека, моралното му израстване и приближаване до Бога; или неговата деградация и потапяне в греха и царството на дявола. За тези „плодове“ говори Исус в Матей 7:16 и сл.

Но има и един пасаж в посланието на Галатяните, от който можем да си направим изводите какъв е добрият плод, който трябва да притежава християнин с жива вяра:

 “А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, вярност, кротост, себеобуздание; против такива няма закон“ (Гал. 5:22-23).

За отбелязване, че това е „плодът“, а не „плодовете“ на Духа. Тоест тези категории не са отделни, всяка за себе си. Те са част от едно цялостно действие и промяна в характера в резултат на приемане на Духа на Господа в живота на вярващия.

Категориите в „плода на Духа“ могат да се групират по следния начин:

1. Любов, радост, мир – вътрешно състояние на хармония с Бога;
2. Дълготърпение, благост, милост, вярност, кротост, себеобуздание – характеристики в душата и поведението на човека, който има жива връзка с Божия Дух.

Първата категория е вътрешно състояние, втората – външно изразено поведение, основано на вътрешното състояние. Казано по-ясно, ако вие нямате любов, радост и мир, то няма как да имате дълготърпение, благост, милост, вярност, кротост и себеобуздание.

В тази връзка поведението на вярващите християни въобще, а особено един към друг, трябва да бъде белязана от практично прилагане и проявление на тези категории. Ако този плод на Духа не присъства в живота и делата на вярващия, трябва да си зададем въпроса, дали наистина вярата на този човек, мъж или жена, е истинска. Все пак тези категории не са някакви отвлечени, философски понятия, трудни за разбиране. Всеки нормален човек, дори невярващ, дори никога да не се е сблъсквал с тези категории, може при замисляне да си представи поне какво те означават.

Но аз ви предлагам следното упражнение – вземете лист и молив, в лявата колонка напишете горните катогерии от „плода на Духа“. Отдясно, срещу всяка дума, напишете нейното определение – какво думата означава според вас. Ако можете, направете това упражнение с приятел. Това практично духовно упражнение ще ви даде възможност да размишлявате върху същността на духовния плод в Христос и да добиете по-ясна представа какво е той.

Дали имаме плода на Духа  в нашия живот? По плодовете ще ги познаете.

Разпятието

Доний Донев

За всеки Християнин думата разпятие има едно ултимативно значение: спасение. Но спасението чрез Христовата смърт на кръста носи повече от едно значение. То е изпълнение на пророчествата за Месия, доказващо Божето суверенно присъствие в драмата на човешката история и безпрецедентен политически манифест за силата на вярата.

Практиката за разпъване на кръст води начало от асирийския цар Шалманезер (9 в. пр. Хр.) като наказание за престъпници, при което осъдените са намушквани на кол, разпъване на кръст, и още живи издигани на високо, за да бъдат видени от тълпата. Подобна практика е практикувана и с пленниците на завладени градове, чиито тела били разпъвани по стените на града като символ на асирийската сила.

Това публично наказание има за цел не толкова, за да покаже жестокост, колкото да всее страх у всеки който би дръзнал да се противопостави на волята властващите. Ефективността на този метод за контрол се състои не в причиняването на смъртта, а в изтезанията и агонията които я предшестват.

След падането на Асирия, практиката продължава във Вавилон, където през 552 г. пр. Хр. по заповед на цар Дарий са разпънати 3000 политически противника на империята. При завладяването на остров Тир през 332 г. пр. Хр., Александър Велики убива над 10000 от неговите жители, а оцелелите 2000 разпъва на кръстове, поставени върху каменен мост, построен навътре в морето специално за целта. До възникването на Римската империя, смъртта чрез разпъване носи със себе си не само мъчителното умиране на кръста, но страшното послание на всемогъщата империя, чиято силата може да пречупи на кръст всеки човек и всяка нация.

През 71 г. пр Хр, след неуспешния робски бунт, 6000 пленници от войската на Спартак са разпънати по пътя от Капула до Рим. До това време империята е превърнала практиката на кръсторазпъване в наука за изтезание. Въведени са два вида кръстове: тау (наречен така заради приликата с еврейската буква тау, приличаща на кръст с формата на буквата Х) и латински (класическа форма на кръст). Осъдените са принудени да носят широката горна талпа на гърба си по улиците до мястото на разпятие, като символ на надмощието на империята и нищожеството на личността. Целейки бавна и мъчителна смърт, римските войници бичуват жертвата с камшик от кожени върви, чиито краища завършват с парчета метал, кост и стъкло. Всеки удар се забива в плътта и раздират кожата до месо. Тялото остава без достатъчно кръв за да подържа органите. Ударите натъртват белите дробове и бавно и мъчително спират дишането. Картината е брутална. Мъчението пълно.

В това състояние тялото е приковано към кръст от груби, дървени талпи с 15 см. Гвоздеи, забити в дланите и стъпалата, след което бавно и мъчително е издигнато във въздуха. В някои случаи разпънатият е прикован с главата надолу.  Жените са поставяни с лице към кръста. Смъртта настъпва в период от 3-4 часа до 3-4 дни. Нито зловещата картина на пречупено и прикованото към дървеният кръст голо и обезобразено тяло, нито агонията на разпнатия могат да останат незабелязани от тълпата, която наблюдава екзекуцията. Престъпникът отдавна вече не е само престъпник. Той е жертва на имперската машина за мъчения.

Християнският апологет Тертулиян пише, че именно в това се състои „специалната жестокост на кръста”. Римският историк Цицерон го нарича „насилствено и безпардонно наказание”, а Йосиф Флавий го описва като „най-жалката смърт”. Но за всемогъщият Рим, разпятието е пример за наказание, което носи грозното послание на терор и смърт за онзи, който си позволи да наруши реда, мира и начина на живот, основан от езическата държава. Всеки, който се опълчи срещу империята, умира така …

В началото на първи век, за да спре масовите въстания в Юдея след смъртта на Ирод, римският легатът на Сирия – Варий, разпъва на кръст над 2000 евреи. Историята, разказана от очевидците, става част от легендарния епос на Израел и е неминуемо чута от самият Исус Христос. Но Той вече знае, че такава ще бъде неговата смърт. Така повеляват пророчествата. Така трябва да умре истинският Месия.

Четиримата евангелисти описват в детайли осъждането и разпъването на Христос. Фарисеите, нямащи друг начин да Го спрат, освен чрез това да го убият. Предателят Юда получил своята заплата, а с нея и своята вечна присъда. Синедрионският съд, в който свидетелите не могат да намерят съгласие. Понтий Пилат, измиващ ръце пред разярената тълпа, не успял да намери вина в Него. Бичуването от войниците. Разделянето на дрехите Му. Венецът от тръни. И последните стъпки към Голгота под тежестта на кръста.

По тясната ерусалимска улица личат следите от кръвта Му. Тълпата от хора бавно се стича през портата към хълма извън Йерусалим. Онези, които са близо, виждат покритото с кръв тяло, държано върху грубия дървен кръст от римските войници. А по-далечните, които не мога да Го видят, чуват ударите на чука по гвоздеите, раздиращи плътта. И след всеки удар вик, след вик, след вик …

Римските войници се изправят. Тълпата затихва. Въжетата около кръста са опънати до краен предел. Дървото бавно се вклинява в пресния изкоп докато удари във дъното и кръстът застава изправен. А на него, разпъната между небето и земята е прикована причината за нашата вяра, изворът на нашето спасение, отреченият Месия, нараненият Изцелител, Царят, осъден от царете и Господ, убиван от господарите.

Ръцете и нозете му са приковани към кръста. Тръненият венец е впит в главата Му. Тялото Му е потно и кърваво, и голо. Кръвта Му се стича по грубото дърво на кръста и пада върху прясно изкопаната пръст в нозете на римските гардове. Защото така Бог трябва да умре за спасението на света.

Но от Своя кръст, през пресъхналите устни и с последния дъх на пречупеното до смърт тяло, Словото не спира да говори за вечността. „Отче, прости им”. „Още днес ще си в Рая”. „Жено ето сина ти”. „Лама савахтани”? „Жаден съм”. „Свърши се”. „Отче, в ръката Ти предавам духа Си. В тъмнината на деня, завесата на храма се раздира за да приобщи наранените, отхвърлените, бедните и безполезните към мястото на Неговото присъствие. И краят е само ново начало.

Пет от апостолите, Андрей, Вартоломей, Петър, Филип и Симон Зилот, умират от смърт на кръст като Христос. Хиляди от ранните християни са разпъвани на кръст край каменните пътищата на империята. Джон Фокс, в своята Книга на мъчениците, пише: „кръстове, отрова и глад са използвани навсякъде, за да разпръснат Християните и всяко налично умение е използвано до край, за да изобрети мъчения срещу онези, които не са извършили никакво престъпление, освен това, че мислят различно от обречените на суеверие”. Кръстът се превръща от символ на мъчение в знак на мъченическа смърт и вярност към вярата.

През втори век анти-Християнските аргументи споменати от апологета Минуций Феликс в съчинението му „Октавий”, асоциират кръста с Християнството. В началото на трети век, Климент Александрийски нарича кръста „знака Господен” заимствайки от апокрифното Евангелие на Варнава, а Тертулиян описва Християните като „crucis religiosi” (лат. посветени на кръста). Киприян в „Свидетелства” и Лактантий в „Божествени повеления” разказват как знакът на кръста е поставен върху челата и гърдите на вярващите в защита срещу демони.

Но по-важното е това, че ранното Християнство издига кръста срещу империята, която разпъва на кръст. Историята не познава подобен прецедент и по-силен политически манифест. Символът на Римското надмощие става символ на Христовата вяра. И не толкова самият кръстен знак, а неговата символика с кръстната смърт и свръхестественото възкресение на Исус Христос.

Посланието на Ранната Църква е повече от ясно. То е политически антипод, който твърди че езическата държава няма власт над Онзи, Който разпнат от държавата, възкръсва над смъртта, над ада, над всяка империя и над всеки властелин. Разпятието носи и социално послание, защото съди с правда, възстановявайки социалната справедливост. Там, при Кръста, болният оздравява, слепият вижда, куцият ходи, сиракът намира Отцовство, а бедният получава даром това, което богатият не може да купи с пари. То е неминуемо и икономическо послание, защото зависимият от робски труд Рим остава без роби. И как може държавата да пороби онези, които са били освободен при Кръста? Но най-вече, посланието на Кръста е духовно послание. Защото държавната власт е безсилна да разпъне онези, които са се съразпнали за вярата в Бога заедно със Сина Му.

Много вероятно е в началото на този век, светската държава отново да опита да даде пример за своята сила и власт, жестоко разпъвайки инакомислещи, инакоискащи и инаковярващи на кръста на своята законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Много вероятно е и да успее. Но това е само опит, неспособен да устои на изпита на времето и доказващ това: Словото на кръста е сила която покорява всяка земна и неземна власт. Защото Великден е празник на вярата, която побеждава с оръжията, използвани от враговете й и против самата нея.

Публикува се с разрешение. Оригиналът тук:
http://www.evangelsko.info/show.php?id=307

Как да ги познаем по плодовете

Плодът на праведния е дърво на живот; И който е мъдър придобива души (Притчи 11:30).

 Народът е казал, че не всичко, което хвърчи се яде. Ако трябва да перифразирам тази народна „мъдрост“ за християнските условия, мисля, че би следвало да звучи така: „Следва да бъдем мъдри по отношение на учението, което приемаме, дори когато то е в църквата и от външно добронамерени и популярни учители“.

Сам нашият Господ ни заръча да правим разлика между истински и лъжливи пророци.

Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас с овчи дрехи, а отвътре са вълци грабители. От плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репеи?  Също така, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошото дърво дава лоши плодове. Не може добро дърво да дава лоши плодове; или лошо дърво да дава добри плодове.  Всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и се хвърля в огън.  И тъй, от плодовете им ще ги познаете (Матей 7:15-20).

Да обърнем внимание на два факта от цитирания стих. Първо, вълците не идват сред стадото облечени с вълчите си кожи. Ако това бе така, никакво разпознаване нямаше да е нужно. Всички овце щяха да са наясно, че вълци има сред тях. Естествено вълците обличат овчи кожи, за да могат да се „реализират“ сред овцете. А тази реализация можем да са досетим каква е – изяждане на колкото може повече овце. В духовен смисъл това „изяждане“ е разрушаване на светостта и вярата на „овцата“, последовател на Пастиря -Христос.

Ако вълците изглеждат като овце, това означава, че трябва да имаме признак, по който да ги различим от истинските овце. Така че, кои са истинските Божии пророци и кои са само ползуватели на благата, които предлага живот сред Божия народ? Не е лесно да се каже…Но Христос ни дава критерия. Той е „плодовете“ на тези хора.

„Плод“ е естественото продължение на израстването на дървото или храста, което може да бъда отделено и ползвано след като е откъснато, без това да нарушава живота на дървото. Тоест, плодът е придатък.

Ако приложим тази дефиниция за духовния живот, то плодът е трябва да е нещо, което животът на дадения човек произвежда в духовен смисъл, което остава извън тях, и въздейства върху живота на другите и след като човекът, който е „дал плода“, вече не е наблизо.

От книгата притчи виждаме, че под „плод“ Библията подразибра „дърво на живот“: „Плодът на праведния е дърво на живот; И който е мъдър придобива души“ (Притчи 11:30). Спечелването на душа за вечен живот в Христос е добър плод. Интересно, че обикновено дървото дава плод, а тук – плодът е дърво! Кое това „дърво на живот“? В същия стих четем, че праведният „придобива души“… В книгата Откровение четем за „дървото на живота“ в глава 22:

И от двете страни на реката имаше дърво на живот, което раждаше плод дванадесет пъти, като даваше плод всеки месец; и листата на дърветата бяха за изцеление на народите (Откровение 22:2).

Блажени, които изперат дрехите си, за да имат право да дойдат при дървото на живота, и да влязат през портите на града (Откровение 22:14).

…ако някой отнеме от думите на тая пророческа книга, Бог ще му отнеме дела от дървото на живота и от светия град, които са описани в тая книга (Откровение 22:19).

Дървото на живота е свързано възкресенския живот, живота с Бога, живота в, който грехът, злото, дявола и смъртта са победени. Така духовните добри плодове, плодовете на праведността в Христа, е именно състояние, което води човешката душа до това желано „дърво“ – вечен живот с праведния Бог.

 Добрите плодове, са плодовете на възкресенски и правeден живот, даден ни от Бога чрез вяра.

Това определение можем да потвърдим и с един пасаж от 1 Коринтяни 15, където апостол Павел обяснява за възкресенското тяло на вярващите.

35. Но някой ще рече: Как се възкресяват мъртвите? и с какво тяло ще дойдат? 36. Безумецо, това, което ти сееш, не оживява, ако не умре. 37. И когато го сееш, не посяваш тялото, което ще изникне, а голо зърно, каквото се случи, пшенично или някое друго; 38. но Бог му дава тяло каквото му е угодно, и на всяко семе собственото му тяло. 39. Всяка плът не е еднаква; но друга е плътта на човеците, а друга на животните, друга пък на птиците и друга на рибите. 40. Има и небесни тела и земни тела, друга е, обаче, славата на небесните, а друга на земните. 41. Друг е блясъкът на слънцето, друг блясъкът на луната и друг блясъкът на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясъка. 42. Така е и възкресението на мъртвите. Тялото се сее в тление, възкръсва в нетление; 43. сее се в безчестие, възкръсва в слава; сее се в немощ, възкръсва в сила; 44. сее се одушевено тяло, възкръсва духовно тяло. Ако има одушевено тяло, то има и духовно тяло. 45. Така е и писано: Първият човек Адам „стана жива душа“, а последният Адам стана животворящ дух. 46. Обаче, не е първо духовното, а одушевеното, и после духовното. 47. Първият човек е от земята, пръстен; вторият човек е от небето.

В този пасаж също виждаме сравнението на възкресението и вечния живот с процеса на засяване на зърно, тоест една селскостопанска метафора. Зърното изглежда по един начин, но когато се превърне в плодоносно растение, то вече има съвсем друга форма. Духовната работа произвежда едно или друго състояние. Едното е добър плод, другото – лош.

Един от синовете ми получи следното видение по време на молитва: Две дървета, растящи едно до друго. Едното даваше обикновени ябълки, то растеше на обикновена почва. Другото дърво, беше обляно в светлина, растеше на мека почва и плодовете му бяха златни ябълки.

Тази картина попада много добре като илюстрация на нашата теза. Ябълките са символ на духовните плодове, които произвеждаме – възкресението и вечния живот. Златните ябълки обаче са плод, в който е съсредоточена божията слава – златото в Библията обикновено е символ на Божията слава. Факт е че двете градини имаха едни и същи условия – те бяха една до друга. Но явно качеството на плода зависеше от почвата. Почвите бяха различни. Но тук не говорим за плодове на пророци и лъжепророци – дърветата бяха еднакви в тази картина.

Исус ни учи, че дървото само по себе си, същността на дървото, презадава дали плодът ще е добър или лош. Лошо дърво, не може да дава добър плод; и обратно доброто дърво не дава лош плод. Тоест има едно драматично разграничение между двете дървета, доброто и лошото, нищо че растат едно до друго. Лошият живот дава лоши духовни резултати. Лошата мотивация дава лоши и нечисти отношения и води до неморални избори. Овцата и вълкът, който се представя за овца ходят на същото събрание, пеят същите песни и се молят или проповядват един до друг. Но единият води към Исус и дава плод за вечен живот и възкресение, а другият дава плод, който не води до Исус и възкресенски живот.

Лъжливият пророк няма за цел да заведе, чрез мислите, думите и делата си, другите при Исус. На пръв поглед ще изглежда сякаш това е целта му, но всъщност дълбоко в него мотивите ще са различни – лична облага. А мотивацията рано или късно проличава. Дали в критични ситуации, дали в течение на времето същността на човека бива разкрита, дали по друг начин става ясно, че плодът на тези овци не води към дървото на живота, което е добрият плод, за който говори Исус.

Плодът отнема време, за да узрее и да проличи.

Берат ли се смокини от репеи и грозде от тръни? Това/този, което/който в същността си не е докоснато от съживителното действие на Святия Дух и прошката на Бога остава под проклятието на липсата на мир с Бога.

Лъжепророкът не разпознава, не признава и не проповядва кръста на Христос. Съответно, без кръст няма и възкресение. Това е плод, който води към ада.

Cъгласуване на волите

Най-важният аспект от вярата е това нашата воля да бъде съгласувана с Божията. Правилният модел естествено е нашата воля в това съглсуване да се подчини на Неговата. За съжаление често се случва точно обратното, като обличаме нашата воля в религиозна терминология. Това съгласуване е всъщност обратното на това, което ни приближава до Исус.

Господ ни завеща молитвата, в която следва да се молим: „Да дойде царството ти, да бъде волята ти, както на небето, така и на земята.“ Тоест самото ни естество на хора, които имат връзка с Бога е определено от нашето желание да видим Божието царство и Божията воля реализирана на земята. Кое тогава ни кара да бягаме от тази основна истина?

Цената, която трябва да платим за това, да живеем в Неговата воля.

Исус три пъти се моли в Гетсиманската градина, ако може горчивата чаша на кръста, срама, болката, самотата и греха, които трябваше да понесе да Го отминат. Направи го веднъж. После още веднъж. След това още веднъж. С всяко искане напрежението в Него с покачваше, дотам, че да тече пот смесена с кръв по лицето Му. Но винаги завършваше: „Но Татко не моята, а Твоята воля нека бъде.“ Той бе готов да преживее страдание, срам и смърт, но да изпълни възложеното му от Бащата.

Исус е нашият пример. Не от всички нас, християни, ще се иска да стигнем до крайност, до която стигна Господа. Дори много малко от нас ще се доближат до крайното страдание, което Той преживя. В същото време обаче, Божият призив е да понесем кръста си, което означава да се подчиним на Неговата воля и водителство. А това е един вид смърт и отричане от себе си.

 Как практически това може да стане, да извършим Божията воля?

 Отговорът е в Римляни 12:2:

И недейте се съобразява с тоя век (Или: Свят), но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля, – това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено.

 Ако се преобразяваме като обновяваме ума си ще познаем Божията воля. Само е нужно да не се съобразяваме с този свят и това, което светът ни натяква по отношение на Господа и вярата през цялото време – че са по-маловажни от светските проблеми и обещания. Когато се освободим от робството на това светско натякване ние ще започнем да виждаме ясно Неговата воля и ще имаме сила да я вършим.

Дотолкова вършенето на Божията воля е обвързана със спасението ни, че в Матей 7:22-23 четем че който не върши волята на Бащата, дори да е имал служение с пророчество и чудеса остава непознат за Бога:

Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата.В онзи ден мнозина ще Ми рекат: Господи! Господи! не в Твоето ли име пророкувахме, не в Твоето ли име бесове изгонвахме, и не в Твоето ли име направихме много велики дела? Но тогава ще им заявя: Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.

Дори духовните дела, които вършим без да се интересуваме от това, което е Божията воля са беззаконие. Боже, дай ни мъдростта и силата да вършим Твоята воля и да съгласуваме нашата воля с Твоята като ти се покорим! Амин.

За ненормалното, което е нормално и обратно

Виктор Костов

Когато човек живее в определена среда тя го формира. Това, което ти казват от дете, че е право ти възприемаш като право. Това, което ти казват, че е криво, за теб изглежда криво. По този начин, ние сме формирани и във вярата си като християни. Моделите на подражание около нас, на по-зрелите и възрастни християни са тези, които ни дават представа за зрели и израснали християни. Но когато зрелостта я няма, но има претенция за такава, ние се чудим и започваме да наричаме зрелост, нещо, което всъщност е наглост.

Наглостта е много типична българска черта. Нагъл е човек, който не зачита това, което истинно и право, някой който в името на собствения си интерес изопачава всичко, за да го сведе до параметрите на собственото Аз с голямо „А“. Ще дам само три тривиални житейски, и дори дребнави, примера (от хиляда възможни). При опит за завой водач на автомобил ми отне предимството, почти направи катастрофа, и в същото време гневно крещеше срещу мен сякаш аз съм причинителя на опасната ситуция. В един друг случай, служителка на летището се опита да ни натрапи (въпреки, че сме клиенти на компанията, а не служители!) с отговорност за грижа на пътници, без да ни попита, а ние пътувахме с малки деца! След като й възразих, тя се развика, за това, колко не желаем да помогнем на хората! Бях в магазин за обувки, и след като няколко чифта не отговаряха на стандарта, продавачката, и собтвеничка на магазина ме увери, че стоката й (внесена от Пакистан) е наред, а аз трябва да отида на ортопед да си прегледам краката! Комично и трагично едноврменно. Но в такава среда се раждат и възпитават в ценности децата.

Такива хора живеят в своя собствен свят, но с претенцията, че останалият свят трябва да се съобразява с измислената реалност на техния свят. Техният свят е малък, дребен и дребнав. Но те не биха го характеризирали така. За тях той е велик, славен и най-желания в света. Защото е светът на тяхното Аз. Голямото Аз с голяма буква. Те са в центъра на своя живот, на своята реалност.

Това, преди време Кампъс Крусейд фор Крайст – американска християнска евангелизаторска  организация, илюстрираха с една малка брошурка – „Четирите духовни принципа“. В нея невярващият човек бе представен като престол на който седи това голямо Аз, егото на човека. Някъде встрани стоеше малко кръгче под името „Бог“. Брошурката после обясняваше, че когато човек се новороди, тогава положението се променя. На престола на човешката личност (мисли, поведение, решения) застава Бог. Азът в тази втора схема беше някъде в страни, по маргините (белите полета на книгата). Изводът на този нагледен урок е прост – новороденият християнин има мисли и поведение, в които не неговият интерес и важност изпъква на челно място. Напротив, в новородения християнин интересите и характера на Бога са тези, които са видими преди всичко. Колкото новороденият християнин е по-близо до Бога, толкова повече от характера му и поведението му се излъчва тази близост. Колкото по-незрял е един християнин, и колкото по-повърхностно е отношението му/й към Бога, толкова повече виждаме едно голямо човешко Аз, с ниво на голяма чувствителност към себе си, своето удобство и нужди и пълно незачитане на хората и нуждите около него/нея.

В момента говорим за християни. Но представете си един свят, в който всеки е решил, че неговата истина е най-важна, че няма външен стандарт, който да го задължава към отговорност не само към личния интерес, но и този на хората около него. Умножете тази житейска философия по броя на хората, които участват в обществото. На какво ще прилича това „общество“ и взаимоотношенията в него? Една близка картина е група деца хванали едно чердже, и заедно всеки го дърпа към себе си, за да го обсеби и да се възползва от него. Всъщност картината не е толкова невинна. Думата, която описва обществото от тренирани егоисти е „хаос“. В хаоса има толкова истини и „правди“, колкото човешки Аз-а има. И всеки е прав. Всеки е велик. Никой не е слуга, всички са директори. Няма други важни, аз съм най-важния; моята е истина е единтсвената истина. Хората от този тип разговарят един с друг, но това е просто по навик. Разговорът всъщност се води, за да можеш да изкажеш своето мнение, и да чуеш своите проблеми. Другият човек е просто  фон за твоя живот. Ти всъщност не се интересуваш истински какво той има да ти каже или каква точно е неговата ситуация.

Това мислене е плод на греха на дявола, гордостта или по-скоро завършената себичност. Мислейки всеки себе си за най-оригинален и уникален всъщност всеки става част от тълпата на безличните егоисти, обсебени от себе си като най-велики. Но те не съзнават, че са най-велики в собствения си ум, но не и в реалността. Защото истинският успех съществува само там, където е разпознат от обществото, от другите, от хората с изработен критерий, а не в собствения ти самотен мисловен процес.

Но когато всички около тип мислят и действат с категориите на себичността, и собствената правда, (която всъщност е неправда, именно защото е „собствена“) за теб това ненормално съществуване става НОРМАЛНО. Лудият е прав, нормалният е глупак, вместо да е обратното.

Точно обратното е вярно за хората, които се борят със своя егоизъм и го подчиняват на вярата си в Бога и на истината, че Бог е велик, а ние можем само да Му благодарим, че не ни е унищожил за греховете ни. Когато имаме тази правилна перспектива, тогава очите ни се отварят за Бога, и за хората около нас. Виждаме колко прекрасно е всичко, което Той е създал, и колко потенциал има във всеки един…не непременно само в нас самите. Но за всеки, който „прогледа“ по този начин, поставяйки себе си на второ място, а Божията истина на първо, стои важна дилема. Тя е: дали да реша да бъда възприеман като ненормален от „нормалните“, за които живота в неописуем егоизъм е стандарт за реалност.

Българското общество, сравнено с истината и Божия стандарт е ненормално общество. То е пропито с неправда, наглост, грях, перверзия, безчестие, егоизъм, предателство, алчност, лъжа, нелоялност и т.н. На всяка крачка се сблъскваме с тези и други грехове. Това е така, защото Бог е отречен от повечето хора (освен някои вражески проявления на „вярата“ като суеверия, екстарсенси и поклонничество към окулта). Така грехът и заблудата са стандарт за това кое е нормално. Натискът на мнозинството е да бъде наложен този стандарт и е трудно да му се противопоставиш. Но пък всеки, който е Христов ученик, е длъжен да се противопостави на този стандарт.

„Не се оставяй да те побеждава злото; но ти побеждавай злото чрез доброто“ (Римляни 12:21).

Това е нормалният стандарт: този, който е наложен от Бога, за последователите на Исус. Той остава истинен за всички времена и той ще бъде мярката, по която всеки човек ще отговаря в деня на Страшния съд. Затова е важно като ученици на Христос да не си правим илюзии, че вярата ни може да остане жива дори когато „сдадем багажа“ и се предадем на този морал, който светът около нас ни налага като нормален. Библията категорично говори за това, че нечестието води прогресивно от оглупяване до пълна загуба на разсъдъка (Еклесиаст 7:25). Не е нужно да търсиш някакво „служение“ дори. В свят на мрак като този, в който живеем само устояването на стандарта на Библията пред натиска на света, вече е служение. Но, за да има такова устояване, трябва да си готов да бъдеш видян като „ненормален“ от мнозинството, и да си силен и мъдър да стоиш на позицията, която е единствено нормална – стандартът на Исус Христос и неговото учение. Затова нас не средата ни формира, а връзката ни с Бога, която имаме чрез вяра в Христос. Но за целта, тази вяра трябва да е жива в нас. А дали е жива става явно когато църквата е място на общност където живеем един с друг и един за друг, а не за себе си и лична изгода. Такава ли е църквата в която живеем и служим?