Mercy Me - I can Only Imagine

Само мога да си представям какво е да съм заобиколен с твоята слава и да танцувам с теб Исус… Мога само да си представям…

За ненормалното, което е нормално и обратно

Виктор Костов

Когато човек живее в определена среда тя го формира. Това, което ти казват от дете, че е право ти възприемаш като право. Това, което ти казват, че е криво, за теб изглежда криво. По този начин, ние сме формирани и във вярата си като християни. Моделите на подражание около нас, на по-зрелите и възрастни християни са тези, които ни дават представа за зрели и израснали християни. Но когато зрелостта я няма, но има претенция за такава, ние се чудим и започваме да наричаме зрелост, нещо, което всъщност е наглост.

Наглостта е много типична българска черта. Нагъл е човек, който не зачита това, което истинно и право, някой който в името на собствения си интерес изопачава всичко, за да го сведе до параметрите на собственото Аз с голямо „А”. Ще дам само три тривиални житейски, и дори дребнави, примера (от хиляда възможни). При опит за завой водач на автомобил ми отне предимството, почти направи катастрофа, и в същото време гневно крещеше срещу мен сякаш аз съм причинителя на опасната ситуция. В един друг случай, служителка на летището се опита да ни натрапи (въпреки, че сме клиенти на компанията, а не служители!) с отговорност за грижа на пътници, без да ни попита, а ние пътувахме с малки деца! След като й възразих, тя се развика, за това, колко не желаем да помогнем на хората! Бях в магазин за обувки, и след като няколко чифта не отговаряха на стандарта, продавачката, и собтвеничка на магазина ме увери, че стоката й (внесена от Пакистан) е наред, а аз трябва да отида на ортопед да си прегледам краката! Комично и трагично едноврменно. Но в такава среда се раждат и възпитават в ценности децата.

Такива хора живеят в своя собствен свят, но с претенцията, че останалият свят трябва да се съобразява с измислената реалност на техния свят. Техният свят е малък, дребен и дребнав. Но те не биха го характеризирали така. За тях той е велик, славен и най-желания в света. Защото е светът на тяхното Аз. Голямото Аз с голяма буква. Те са в центъра на своя живот, на своята реалност.

Това, преди време Кампъс Крусейд фор Крайст - американска християнска евангелизаторска  организация, илюстрираха с една малка брошурка - „Четирите духовни принципа”. В нея невярващият човек бе представен като престол на който седи това голямо Аз, егото на човека. Някъде встрани стоеше малко кръгче под името „Бог”. Брошурката после обясняваше, че когато човек се новороди, тогава положението се променя. На престола на човешката личност (мисли, поведение, решения) застава Бог. Азът в тази втора схема беше някъде в страни, по маргините (белите полета на книгата). Изводът на този нагледен урок е прост - новороденият християнин има мисли и поведение, в които не неговият интерес и важност изпъква на челно място. Напротив, в новородения християнин интересите и характера на Бога са тези, които са видими преди всичко. Колкото новороденият християнин е по-близо до Бога, толкова повече от характера му и поведението му се излъчва тази близост. Колкото по-незрял е един християнин, и колкото по-повърхностно е отношението му/й към Бога, толкова повече виждаме едно голямо човешко Аз, с ниво на голяма чувствителност към себе си, своето удобство и нужди и пълно незачитане на хората и нуждите около него/нея.

В момента говорим за християни. Но представете си един свят, в който всеки е решил, че неговата истина е най-важна, че няма външен стандарт, който да го задължава към отговорност не само към личния интерес, но и този на хората около него. Умножете тази житейска философия по броя на хората, които участват в обществото. На какво ще прилича това „общество” и взаимоотношенията в него? Една близка картина е група деца хванали едно чердже, и заедно всеки го дърпа към себе си, за да го обсеби и да се възползва от него. Всъщност картината не е толкова невинна. Думата, която описва обществото от тренирани егоисти е „хаос”. В хаоса има толкова истини и „правди”, колкото човешки Аз-а има. И всеки е прав. Всеки е велик. Никой не е слуга, всички са директори. Няма други важни, аз съм най-важния; моята е истина е единтсвената истина. Хората от този тип разговарят един с друг, но това е просто по навик. Разговорът всъщност се води, за да можеш да изкажеш своето мнение, и да чуеш своите проблеми. Другият човек е просто  фон за твоя живот. Ти всъщност не се интересуваш истински какво той има да ти каже или каква точно е неговата ситуация.

Това мислене е плод на греха на дявола, гордостта или по-скоро завършената себичност. Мислейки всеки себе си за най-оригинален и уникален всъщност всеки става част от тълпата на безличните егоисти, обсебени от себе си като най-велики. Но те не съзнават, че са най-велики в собствения си ум, но не и в реалността. Защото истинският успех съществува само там, където е разпознат от обществото, от другите, от хората с изработен критерий, а не в собствения ти самотен мисловен процес.

Но когато всички около тип мислят и действат с категориите на себичността, и собствената правда, (която всъщност е неправда, именно защото е „собствена”) за теб това ненормално съществуване става НОРМАЛНО. Лудият е прав, нормалният е глупак, вместо да е обратното.

Точно обратното е вярно за хората, които се борят със своя егоизъм и го подчиняват на вярата си в Бога и на истината, че Бог е велик, а ние можем само да Му благодарим, че не ни е унищожил за греховете ни. Когато имаме тази правилна перспектива, тогава очите ни се отварят за Бога, и за хората около нас. Виждаме колко прекрасно е всичко, което Той е създал, и колко потенциал има във всеки един…не непременно само в нас самите. Но за всеки, който „прогледа” по този начин, поставяйки себе си на второ място, а Божията истина на първо, стои важна дилема. Тя е: дали да реша да бъда възприеман като ненормален от „нормалните”, за които живота в неописуем егоизъм е стандарт за реалност.

Българското общество, сравнено с истината и Божия стандарт е ненормално общество. То е пропито с неправда, наглост, грях, перверзия, безчестие, егоизъм, предателство, алчност, лъжа, нелоялност и т.н. На всяка крачка се сблъскваме с тези и други грехове. Това е така, защото Бог е отречен от повечето хора (освен някои вражески проявления на „вярата” като суеверия, екстарсенси и поклонничество към окулта). Така грехът и заблудата са стандарт за това кое е нормално. Натискът на мнозинството е да бъде наложен този стандарт и е трудно да му се противопоставиш. Но пък всеки, който е Христов ученик, е длъжен да се противопостави на този стандарт.

„Не се оставяй да те побеждава злото; но ти побеждавай злото чрез доброто” (Римляни 12:21).

Това е нормалният стандарт: този, който е наложен от Бога, за последователите на Исус. Той остава истинен за всички времена и той ще бъде мярката, по която всеки човек ще отговаря в деня на Страшния съд. Затова е важно като ученици на Христос да не си правим илюзии, че вярата ни може да остане жива дори когато „сдадем багажа” и се предадем на този морал, който светът около нас ни налага като нормален. Библията категорично говори за това, че нечестието води прогресивно от оглупяване до пълна загуба на разсъдъка (Еклесиаст 7:25). Не е нужно да търсиш някакво „служение” дори. В свят на мрак като този, в който живеем само устояването на стандарта на Библията пред натиска на света, вече е служение. Но, за да има такова устояване, трябва да си готов да бъдеш видян като „ненормален” от мнозинството, и да си силен и мъдър да стоиш на позицията, която е единствено нормална - стандартът на Исус Христос и неговото учение. Затова нас не средата ни формира, а връзката ни с Бога, която имаме чрез вяра в Христос. Но за целта, тази вяра трябва да е жива в нас. А дали е жива става явно когато църквата е място на общност където живеем един с друг и един за друг, а не за себе си и лична изгода. Такава ли е църквата в която живеем и служим?