Още за плодовете

Исус каза за лъжливите пророци „По плодовете ще ги познаете”. Тук става дума за духовен плод, състояние на душата на човека, моралното му израстване и приближаване до Бога; или неговата деградация и потапяне в греха и царството на дявола. За тези „плодове” говори Исус в Матей 7:16 и сл.

Но има и един пасаж в посланието на Галатяните, от който можем да си направим изводите какъв е добрият плод, който трябва да притежава християнин с жива вяра:

 ”А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, вярност, кротост, себеобуздание; против такива няма закон” (Гал. 5:22-23).

За отбелязване, че това е „плодът”, а не „плодовете” на Духа. Тоест тези категории не са отделни, всяка за себе си. Те са част от едно цялостно действие и промяна в характера в резултат на приемане на Духа на Господа в живота на вярващия.

Категориите в „плода на Духа” могат да се групират по следния начин:

1. Любов, радост, мир - вътрешно състояние на хармония с Бога;
2. Дълготърпение, благост, милост, вярност, кротост, себеобуздание - характеристики в душата и поведението на човека, който има жива връзка с Божия Дух.

Първата категория е вътрешно състояние, втората - външно изразено поведение, основано на вътрешното състояние. Казано по-ясно, ако вие нямате любов, радост и мир, то няма как да имате дълготърпение, благост, милост, вярност, кротост и себеобуздание.

В тази връзка поведението на вярващите християни въобще, а особено един към друг, трябва да бъде белязана от практично прилагане и проявление на тези категории. Ако този плод на Духа не присъства в живота и делата на вярващия, трябва да си зададем въпроса, дали наистина вярата на този човек, мъж или жена, е истинска. Все пак тези категории не са някакви отвлечени, философски понятия, трудни за разбиране. Всеки нормален човек, дори невярващ, дори никога да не се е сблъсквал с тези категории, може при замисляне да си представи поне какво те означават.

Но аз ви предлагам следното упражнение - вземете лист и молив, в лявата колонка напишете горните катогерии от “плода на Духа”. Отдясно, срещу всяка дума, напишете нейното определение - какво думата означава според вас. Ако можете, направете това упражнение с приятел. Това практично духовно упражнение ще ви даде възможност да размишлявате върху същността на духовния плод в Христос и да добиете по-ясна представа какво е той.

Дали имаме плода на Духа  в нашия живот? По плодовете ще ги познаете.

Разпятието

Доний Донев

За всеки Християнин думата разпятие има едно ултимативно значение: спасение. Но спасението чрез Христовата смърт на кръста носи повече от едно значение. То е изпълнение на пророчествата за Месия, доказващо Божето суверенно присъствие в драмата на човешката история и безпрецедентен политически манифест за силата на вярата.

Практиката за разпъване на кръст води начало от асирийския цар Шалманезер (9 в. пр. Хр.) като наказание за престъпници, при което осъдените са намушквани на кол, разпъване на кръст, и още живи издигани на високо, за да бъдат видени от тълпата. Подобна практика е практикувана и с пленниците на завладени градове, чиито тела били разпъвани по стените на града като символ на асирийската сила.

Това публично наказание има за цел не толкова, за да покаже жестокост, колкото да всее страх у всеки който би дръзнал да се противопостави на волята властващите. Ефективността на този метод за контрол се състои не в причиняването на смъртта, а в изтезанията и агонията които я предшестват.

След падането на Асирия, практиката продължава във Вавилон, където през 552 г. пр. Хр. по заповед на цар Дарий са разпънати 3000 политически противника на империята. При завладяването на остров Тир през 332 г. пр. Хр., Александър Велики убива над 10000 от неговите жители, а оцелелите 2000 разпъва на кръстове, поставени върху каменен мост, построен навътре в морето специално за целта. До възникването на Римската империя, смъртта чрез разпъване носи със себе си не само мъчителното умиране на кръста, но страшното послание на всемогъщата империя, чиято силата може да пречупи на кръст всеки човек и всяка нация.

През 71 г. пр Хр, след неуспешния робски бунт, 6000 пленници от войската на Спартак са разпънати по пътя от Капула до Рим. До това време империята е превърнала практиката на кръсторазпъване в наука за изтезание. Въведени са два вида кръстове: тау (наречен така заради приликата с еврейската буква тау, приличаща на кръст с формата на буквата Х) и латински (класическа форма на кръст). Осъдените са принудени да носят широката горна талпа на гърба си по улиците до мястото на разпятие, като символ на надмощието на империята и нищожеството на личността. Целейки бавна и мъчителна смърт, римските войници бичуват жертвата с камшик от кожени върви, чиито краища завършват с парчета метал, кост и стъкло. Всеки удар се забива в плътта и раздират кожата до месо. Тялото остава без достатъчно кръв за да подържа органите. Ударите натъртват белите дробове и бавно и мъчително спират дишането. Картината е брутална. Мъчението пълно.

В това състояние тялото е приковано към кръст от груби, дървени талпи с 15 см. Гвоздеи, забити в дланите и стъпалата, след което бавно и мъчително е издигнато във въздуха. В някои случаи разпънатият е прикован с главата надолу.  Жените са поставяни с лице към кръста. Смъртта настъпва в период от 3-4 часа до 3-4 дни. Нито зловещата картина на пречупено и прикованото към дървеният кръст голо и обезобразено тяло, нито агонията на разпнатия могат да останат незабелязани от тълпата, която наблюдава екзекуцията. Престъпникът отдавна вече не е само престъпник. Той е жертва на имперската машина за мъчения.

Християнският апологет Тертулиян пише, че именно в това се състои „специалната жестокост на кръста”. Римският историк Цицерон го нарича „насилствено и безпардонно наказание”, а Йосиф Флавий го описва като „най-жалката смърт”. Но за всемогъщият Рим, разпятието е пример за наказание, което носи грозното послание на терор и смърт за онзи, който си позволи да наруши реда, мира и начина на живот, основан от езическата държава. Всеки, който се опълчи срещу империята, умира така …

В началото на първи век, за да спре масовите въстания в Юдея след смъртта на Ирод, римският легатът на Сирия - Варий, разпъва на кръст над 2000 евреи. Историята, разказана от очевидците, става част от легендарния епос на Израел и е неминуемо чута от самият Исус Христос. Но Той вече знае, че такава ще бъде неговата смърт. Така повеляват пророчествата. Така трябва да умре истинският Месия.

Четиримата евангелисти описват в детайли осъждането и разпъването на Христос. Фарисеите, нямащи друг начин да Го спрат, освен чрез това да го убият. Предателят Юда получил своята заплата, а с нея и своята вечна присъда. Синедрионският съд, в който свидетелите не могат да намерят съгласие. Понтий Пилат, измиващ ръце пред разярената тълпа, не успял да намери вина в Него. Бичуването от войниците. Разделянето на дрехите Му. Венецът от тръни. И последните стъпки към Голгота под тежестта на кръста.

По тясната ерусалимска улица личат следите от кръвта Му. Тълпата от хора бавно се стича през портата към хълма извън Йерусалим. Онези, които са близо, виждат покритото с кръв тяло, държано върху грубия дървен кръст от римските войници. А по-далечните, които не мога да Го видят, чуват ударите на чука по гвоздеите, раздиращи плътта. И след всеки удар вик, след вик, след вик …

Римските войници се изправят. Тълпата затихва. Въжетата около кръста са опънати до краен предел. Дървото бавно се вклинява в пресния изкоп докато удари във дъното и кръстът застава изправен. А на него, разпъната между небето и земята е прикована причината за нашата вяра, изворът на нашето спасение, отреченият Месия, нараненият Изцелител, Царят, осъден от царете и Господ, убиван от господарите.

Ръцете и нозете му са приковани към кръста. Тръненият венец е впит в главата Му. Тялото Му е потно и кърваво, и голо. Кръвта Му се стича по грубото дърво на кръста и пада върху прясно изкопаната пръст в нозете на римските гардове. Защото така Бог трябва да умре за спасението на света.

Но от Своя кръст, през пресъхналите устни и с последния дъх на пречупеното до смърт тяло, Словото не спира да говори за вечността. „Отче, прости им”. „Още днес ще си в Рая”. „Жено ето сина ти”. „Лама савахтани”? „Жаден съм”. „Свърши се”. „Отче, в ръката Ти предавам духа Си. В тъмнината на деня, завесата на храма се раздира за да приобщи наранените, отхвърлените, бедните и безполезните към мястото на Неговото присъствие. И краят е само ново начало.

Пет от апостолите, Андрей, Вартоломей, Петър, Филип и Симон Зилот, умират от смърт на кръст като Христос. Хиляди от ранните християни са разпъвани на кръст край каменните пътищата на империята. Джон Фокс, в своята Книга на мъчениците, пише: „кръстове, отрова и глад са използвани навсякъде, за да разпръснат Християните и всяко налично умение е използвано до край, за да изобрети мъчения срещу онези, които не са извършили никакво престъпление, освен това, че мислят различно от обречените на суеверие”. Кръстът се превръща от символ на мъчение в знак на мъченическа смърт и вярност към вярата.

През втори век анти-Християнските аргументи споменати от апологета Минуций Феликс в съчинението му „Октавий”, асоциират кръста с Християнството. В началото на трети век, Климент Александрийски нарича кръста „знака Господен” заимствайки от апокрифното Евангелие на Варнава, а Тертулиян описва Християните като „crucis religiosi” (лат. посветени на кръста). Киприян в „Свидетелства” и Лактантий в „Божествени повеления” разказват как знакът на кръста е поставен върху челата и гърдите на вярващите в защита срещу демони.

Но по-важното е това, че ранното Християнство издига кръста срещу империята, която разпъва на кръст. Историята не познава подобен прецедент и по-силен политически манифест. Символът на Римското надмощие става символ на Христовата вяра. И не толкова самият кръстен знак, а неговата символика с кръстната смърт и свръхестественото възкресение на Исус Христос.

Посланието на Ранната Църква е повече от ясно. То е политически антипод, който твърди че езическата държава няма власт над Онзи, Който разпнат от държавата, възкръсва над смъртта, над ада, над всяка империя и над всеки властелин. Разпятието носи и социално послание, защото съди с правда, възстановявайки социалната справедливост. Там, при Кръста, болният оздравява, слепият вижда, куцият ходи, сиракът намира Отцовство, а бедният получава даром това, което богатият не може да купи с пари. То е неминуемо и икономическо послание, защото зависимият от робски труд Рим остава без роби. И как може държавата да пороби онези, които са били освободен при Кръста? Но най-вече, посланието на Кръста е духовно послание. Защото държавната власт е безсилна да разпъне онези, които са се съразпнали за вярата в Бога заедно със Сина Му.

Много вероятно е в началото на този век, светската държава отново да опита да даде пример за своята сила и власт, жестоко разпъвайки инакомислещи, инакоискащи и инаковярващи на кръста на своята законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Много вероятно е и да успее. Но това е само опит, неспособен да устои на изпита на времето и доказващ това: Словото на кръста е сила която покорява всяка земна и неземна власт. Защото Великден е празник на вярата, която побеждава с оръжията, използвани от враговете й и против самата нея.

Публикува се с разрешение. Оригиналът тук:
http://www.evangelsko.info/show.php?id=307

Как да ги познаем по плодовете

Плодът на праведния е дърво на живот; И който е мъдър придобива души (Притчи 11:30).

 Народът е казал, че не всичко, което хвърчи се яде. Ако трябва да перифразирам тази народна „мъдрост” за християнските условия, мисля, че би следвало да звучи така: „Следва да бъдем мъдри по отношение на учението, което приемаме, дори когато то е в църквата и от външно добронамерени и популярни учители”.

Сам нашият Господ ни заръча да правим разлика между истински и лъжливи пророци.

Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас с овчи дрехи, а отвътре са вълци грабители. От плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репеи?  Също така, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошото дърво дава лоши плодове. Не може добро дърво да дава лоши плодове; или лошо дърво да дава добри плодове.  Всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и се хвърля в огън.  И тъй, от плодовете им ще ги познаете (Матей 7:15-20).

Да обърнем внимание на два факта от цитирания стих. Първо, вълците не идват сред стадото облечени с вълчите си кожи. Ако това бе така, никакво разпознаване нямаше да е нужно. Всички овце щяха да са наясно, че вълци има сред тях. Естествено вълците обличат овчи кожи, за да могат да се „реализират” сред овцете. А тази реализация можем да са досетим каква е - изяждане на колкото може повече овце. В духовен смисъл това „изяждане” е разрушаване на светостта и вярата на „овцата”, последовател на Пастиря -Христос.

Ако вълците изглеждат като овце, това означава, че трябва да имаме признак, по който да ги различим от истинските овце. Така че, кои са истинските Божии пророци и кои са само ползуватели на благата, които предлага живот сред Божия народ? Не е лесно да се каже…Но Христос ни дава критерия. Той е „плодовете” на тези хора.

„Плод” е естественото продължение на израстването на дървото или храста, което може да бъда отделено и ползвано след като е откъснато, без това да нарушава живота на дървото. Тоест, плодът е придатък.

Ако приложим тази дефиниция за духовния живот, то плодът е трябва да е нещо, което животът на дадения човек произвежда в духовен смисъл, което остава извън тях, и въздейства върху живота на другите и след като човекът, който е „дал плода”, вече не е наблизо.

От книгата притчи виждаме, че под „плод” Библията подразибра „дърво на живот”: „Плодът на праведния е дърво на живот; И който е мъдър придобива души” (Притчи 11:30). Спечелването на душа за вечен живот в Христос е добър плод. Интересно, че обикновено дървото дава плод, а тук - плодът е дърво! Кое това „дърво на живот”? В същия стих четем, че праведният „придобива души”… В книгата Откровение четем за „дървото на живота” в глава 22:

И от двете страни на реката имаше дърво на живот, което раждаше плод дванадесет пъти, като даваше плод всеки месец; и листата на дърветата бяха за изцеление на народите (Откровение 22:2).

Блажени, които изперат дрехите си, за да имат право да дойдат при дървото на живота, и да влязат през портите на града (Откровение 22:14).

…ако някой отнеме от думите на тая пророческа книга, Бог ще му отнеме дела от дървото на живота и от светия град, които са описани в тая книга (Откровение 22:19).

Дървото на живота е свързано възкресенския живот, живота с Бога, живота в, който грехът, злото, дявола и смъртта са победени. Така духовните добри плодове, плодовете на праведността в Христа, е именно състояние, което води човешката душа до това желано „дърво” - вечен живот с праведния Бог.

 Добрите плодове, са плодовете на възкресенски и правeден живот, даден ни от Бога чрез вяра.

Това определение можем да потвърдим и с един пасаж от 1 Коринтяни 15, където апостол Павел обяснява за възкресенското тяло на вярващите.

35. Но някой ще рече: Как се възкресяват мъртвите? и с какво тяло ще дойдат? 36. Безумецо, това, което ти сееш, не оживява, ако не умре. 37. И когато го сееш, не посяваш тялото, което ще изникне, а голо зърно, каквото се случи, пшенично или някое друго; 38. но Бог му дава тяло каквото му е угодно, и на всяко семе собственото му тяло. 39. Всяка плът не е еднаква; но друга е плътта на човеците, а друга на животните, друга пък на птиците и друга на рибите. 40. Има и небесни тела и земни тела, друга е, обаче, славата на небесните, а друга на земните. 41. Друг е блясъкът на слънцето, друг блясъкът на луната и друг блясъкът на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясъка. 42. Така е и възкресението на мъртвите. Тялото се сее в тление, възкръсва в нетление; 43. сее се в безчестие, възкръсва в слава; сее се в немощ, възкръсва в сила; 44. сее се одушевено тяло, възкръсва духовно тяло. Ако има одушевено тяло, то има и духовно тяло. 45. Така е и писано: Първият човек Адам “стана жива душа”, а последният Адам стана животворящ дух. 46. Обаче, не е първо духовното, а одушевеното, и после духовното. 47. Първият човек е от земята, пръстен; вторият човек е от небето.

В този пасаж също виждаме сравнението на възкресението и вечния живот с процеса на засяване на зърно, тоест една селскостопанска метафора. Зърното изглежда по един начин, но когато се превърне в плодоносно растение, то вече има съвсем друга форма. Духовната работа произвежда едно или друго състояние. Едното е добър плод, другото - лош.

Един от синовете ми получи следното видение по време на молитва: Две дървета, растящи едно до друго. Едното даваше обикновени ябълки, то растеше на обикновена почва. Другото дърво, беше обляно в светлина, растеше на мека почва и плодовете му бяха златни ябълки.

Тази картина попада много добре като илюстрация на нашата теза. Ябълките са символ на духовните плодове, които произвеждаме - възкресението и вечния живот. Златните ябълки обаче са плод, в който е съсредоточена божията слава - златото в Библията обикновено е символ на Божията слава. Факт е че двете градини имаха едни и същи условия - те бяха една до друга. Но явно качеството на плода зависеше от почвата. Почвите бяха различни. Но тук не говорим за плодове на пророци и лъжепророци - дърветата бяха еднакви в тази картина.

Исус ни учи, че дървото само по себе си, същността на дървото, презадава дали плодът ще е добър или лош. Лошо дърво, не може да дава добър плод; и обратно доброто дърво не дава лош плод. Тоест има едно драматично разграничение между двете дървета, доброто и лошото, нищо че растат едно до друго. Лошият живот дава лоши духовни резултати. Лошата мотивация дава лоши и нечисти отношения и води до неморални избори. Овцата и вълкът, който се представя за овца ходят на същото събрание, пеят същите песни и се молят или проповядват един до друг. Но единият води към Исус и дава плод за вечен живот и възкресение, а другият дава плод, който не води до Исус и възкресенски живот.

Лъжливият пророк няма за цел да заведе, чрез мислите, думите и делата си, другите при Исус. На пръв поглед ще изглежда сякаш това е целта му, но всъщност дълбоко в него мотивите ще са различни - лична облага. А мотивацията рано или късно проличава. Дали в критични ситуации, дали в течение на времето същността на човека бива разкрита, дали по друг начин става ясно, че плодът на тези овци не води към дървото на живота, което е добрият плод, за който говори Исус.

Плодът отнема време, за да узрее и да проличи.

Берат ли се смокини от репеи и грозде от тръни? Това/този, което/който в същността си не е докоснато от съживителното действие на Святия Дух и прошката на Бога остава под проклятието на липсата на мир с Бога.

Лъжепророкът не разпознава, не признава и не проповядва кръста на Христос. Съответно, без кръст няма и възкресение. Това е плод, който води към ада.

Delirious - Majesty (Величие)

Стоя смирен от Твоето Величие
Покрит от Твоята безплатна благодат
Стая, знаейки че съм грешен човек
Покрит от кръвта на Агнето

Виж клипа тук! (Нов прозорец)

http://youtube.com/watch?v=BB6CBikn-Ok

Думите на песента на английски.

Намерих най-голямата любов от всички
Имам я защото ти даде живота си -
Най-великата жертва

Величие, Величие
Твоята благодат ме откри такъв какъвто съм
С празни ръце, но жив в твоите ръце
Величие, Величие
Завинаги променен от любовта Ти
В присъствието на Твоето Величие

Стоя смирен пред любовта, която даде
Простен, за да прощавам и аз
Стоя, и знам че ти направи всичко за мен
Освети ме чрез Твоята слава и огън

Намерих най-голямата любов от всички
Имам я защото ти даде живота си -
Най-великата жертва

 

Cъгласуване на волите

Най-важният аспект от вярата е това нашата воля да бъде съгласувана с Божията. Правилният модел естествено е нашата воля в това съглсуване да се подчини на Неговата. За съжаление често се случва точно обратното, като обличаме нашата воля в религиозна терминология. Това съгласуване е всъщност обратното на това, което ни приближава до Исус.

Господ ни завеща молитвата, в която следва да се молим: „Да дойде царството ти, да бъде волята ти, както на небето, така и на земята.” Тоест самото ни естество на хора, които имат връзка с Бога е определено от нашето желание да видим Божието царство и Божията воля реализирана на земята. Кое тогава ни кара да бягаме от тази основна истина?

Цената, която трябва да платим за това, да живеем в Неговата воля.

Исус три пъти се моли в Гетсиманската градина, ако може горчивата чаша на кръста, срама, болката, самотата и греха, които трябваше да понесе да Го отминат. Направи го веднъж. После още веднъж. След това още веднъж. С всяко искане напрежението в Него с покачваше, дотам, че да тече пот смесена с кръв по лицето Му. Но винаги завършваше: „Но Татко не моята, а Твоята воля нека бъде.” Той бе готов да преживее страдание, срам и смърт, но да изпълни възложеното му от Бащата.

Исус е нашият пример. Не от всички нас, християни, ще се иска да стигнем до крайност, до която стигна Господа. Дори много малко от нас ще се доближат до крайното страдание, което Той преживя. В същото време обаче, Божият призив е да понесем кръста си, което означава да се подчиним на Неговата воля и водителство. А това е един вид смърт и отричане от себе си.

 Как практически това може да стане, да извършим Божията воля?

 Отговорът е в Римляни 12:2:

И недейте се съобразява с тоя век (Или: Свят), но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля, - това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено.

 Ако се преобразяваме като обновяваме ума си ще познаем Божията воля. Само е нужно да не се съобразяваме с този свят и това, което светът ни натяква по отношение на Господа и вярата през цялото време - че са по-маловажни от светските проблеми и обещания. Когато се освободим от робството на това светско натякване ние ще започнем да виждаме ясно Неговата воля и ще имаме сила да я вършим.

Дотолкова вършенето на Божията воля е обвързана със спасението ни, че в Матей 7:22-23 четем че който не върши волята на Бащата, дори да е имал служение с пророчество и чудеса остава непознат за Бога:

Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата.В онзи ден мнозина ще Ми рекат: Господи! Господи! не в Твоето ли име пророкувахме, не в Твоето ли име бесове изгонвахме, и не в Твоето ли име направихме много велики дела? Но тогава ще им заявя: Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.

Дори духовните дела, които вършим без да се интересуваме от това, което е Божията воля са беззаконие. Боже, дай ни мъдростта и силата да вършим Твоята воля и да съгласуваме нашата воля с Твоята като ти се покорим! Амин.

Sonicflood - Everlasting (Вечният)

Приятели идват и си отиват, но ти оставаш верен. Ти си истинен…Ти си Вечният…

Кого да имитираме като вярващи

В църквата определено не съществува йерархия както в държавата. Това, че някои религиозни институции имат строга йерархия и ритуалност е в нарушение, в повечето случаи, на Новия Завет и учението на Христос.

Това добре. Но в църквата, в чието изграждане и аз участвам липсата на йерархия води до анархия и самозабраявне на членове, които поради липсата на вътрешен себеконтрол очевидно се нуждаят от външно напомняне. Има един елементарен принцип на ред в човешките отношения: като го нямаш отвътре трябва да ти се наложи отвън.

Тоест, ако човек и особено вярващият, не е достътчно зрял да се владее в преценките си и поведението си, на него трябва да му се наложи дисциплина отвън. За да може общността да функционира.

Новозаветната църква, разбира се, не бива да функционира чрез налагане, а чрез пример. За съжаление обаче, когато вярващите са толкова себични, че не зачитат никакъв пример, тогава като че ли строгият тон би помогнал в овладвявнето на ситуации и личности, които излизат вън от контрол. А най-добрият случай е да имаме вярващи и лидери, които от любов към Господа и един към друг, разпознават всеки мястото и ролята си и във взаимно уважение участват в разпределението на дейностите в църквата - било в служение било при празненства.

Подражанието в този случай не е папагалско следване а християнски принцип за растеж във вярата:

Бивайте подражатели на мене, както съм и аз на Христа (1 Kор. 11:1)

Братя, бъдете всички подражатели на мене и внимавайте на тия, които се обхождат така, както имате пример в нас (Фил. 3:17).

И вие станахте подражатели на нас и на Господа, като, всред много скърби, приехте словото с радост, която е от Светия Дух (1 Сол. 1:6)

Помнете ония, които са ви били наставници, които са ви говорили Божието слово; и като се взирате в сетнината на техния начин на живеене, подражавайте вярата им (Евреи 13:7).

Подражанието е практичен начин да се учим един от друг и от тези, които служат сред нас. Невъзможността да подражаваме на Божии служители не е лична свобода а робство на себичността и свръхдуховността.

Откъде е благословението?

Словото от Бог за днес е следното:

Благословението Господне обогатява; и трудът не му прибавя нищо (Притчи 10:22).

Нека да разтълкуваме това кратко послание. Независимо колко човек се труди, ако Бог не го благослови, трудът сам по себе си не произвежда блага и богатство. Можем да дадем пример с хората, които работят на няколко места едновременно и сякаш това по никакъв начин не помага на благосъстянието им.

Трябва да отбележим, че този стих не може да бъде използван от свръхдуховни християни за оправдание на пасивност и лентяйство. Има достътчно библейски пасажи, които ни сочат, че мързелът не води до благословение. Така че когато става дума за това, че обогатяването, тоест притокът на материални средства, не обвързан с труда, а е благословение от Господа ние трябва да разбираме, че Божието слово ни насърчава да насочим вниманието си към правилния Източник. Защото хората, които много работят, и виждат своя успех в тази своя ангажираност (спомнете си Марта от двойката Марта-Мария в Новия Завет) често са точно толкова в състояние на проклятие (отсъствие на Божие благоволение) колкото и тези, които са мързеливи и не работят.

Важно е да се трудим усърдно, но да бъдем винаги благордарни на Бога, за Наговата милост и снабдяване за нещата, нужни ни за живот в този свят. Трудът ни, колкото и да е почтен и усърден, не може да доведе до това обогатяване, което е от Божието благословение. За вярващия човек икономическите принципи са по-различни от тези, по които се движи светът.

Водителството от Бога не търпи човешкия шаблон

В Марк 8:22-26 Исус изцелява сляп човек, доведен от негови приятели. Прочитайки този пасаж забелязваме, че преди да изцели човека, Господ го извежда от селото, от което е той. Това е сякаш ненужен детайл. В края на изцелението, което преминава през няколко етапа и донякъде описано като процес, виждаме, че селото не е никак маловажен детайл. Исус, след като е приключил с изцелението на слепеца, който вече е напълно здрав и вижда нормално, съветва изцеленият човек да не се връща в селото!От това развитие можем да направим няколко извода.

• 1. След като Бог ни е докоснал и освободил от физическа или духовна опресия ние следва внимателно да преценим, и да търсим водителство от Бога, доколко е безопасно за нас да се върнем в средата, в която сме свикнали да живеем преди „изцелението” си; често тази среда е “противопокозна” за новия живот, даден ни чрез Христовото служнеие;
• 2. Този подход към „свидетелството” за изцеление ни показва и част от характера на Господа. Ако ние сме свикнали всяко физическо чудо, каквото се явява изцелението на сляп човек, да го превръщаме в платформа за свидетелство, а за съжаление и често за промоция на служението, чрез което е станало изцелението. В този конкретен случай Господ не се интересуваше от това силата на служението му чрез изцеление да стане достояние на хората от селото. Напротив, Той разбираше, че подобно свидетелство няма да послужи на целите на Царството. Можем да се досещаме само защо това бе така. Може би хората в селото бяха склонни да презрат Божията намеса в живота на слепия човек, и по този начин да навлекат осъждение върху себе си. За Исус бе по-важно да бъдат осъществени целите на Божието царство отколкото да стане известен със свръхестественото си служение. Това е увереност във връзката с Бога, покорство на волята на Бога, виждане чрез Божия Дух, а не елементарна човешка логика. Хората, разсъждавайки с човешката логика биха искали да се разчуе на всяка цена, това, което Исус бе направил за слепеца (вече бивш такъв!).
• 3. Исус не прилагаше един и същи шаблон на молитва и изцеление в своето служение. Покорството към Бога е чуване на Божията воля в нейния общ, но и в конкретен план.

В Деяния 16:6 също е записан случай, в който водителството на Духа изглеждаше нелогично. Апостолите бяха тръгнали на мисия да проповядват евангелието на Духът на Христос им забрани да проповядват в Азия. Че какво лошо има в това да се проповядва евангелието!? Нима Бог е против това?

Разбира се, че не. Но в този конкретен случай въпреки, че апостолите изпълняваха Божията воля да проповядват евангелието (Деяния 15:36) те трябваше да се съобразят с това, че Бог вижда голямата картина и да се покорят на забраната за проповед в Азия. Вместо това, чрез лични конкретни водителства, които попадат в по-общата заповед за разпространение на благата вест, те бяха насочени, и взеха решение да отидат в Македония.

В практично отношение - как да избегнем шаблоните в чуването на Божия глас и в служението си? Ясно е че имаме общо откровение на Бога, но имаме нужда и от конкретно водителство, в рамките на общото откровение. Един основен принцип да бъдем водени от Бога е да се стремим да мислим и действаме по стандартите на Бога, а не по тези на света. Когато това стане, за нас ще е по-лесно да живеем и да следваме истинското Божие водителство в нашия живот и служение. Ето и двата пасажа, които илюстрират тази истина:

Не любете света, нито каквото е на света. Ако люби някой света, в него няма любов към Отца. Защото всичко що е в света, - похотта на плътта, пожеланието на очите, и тщеславието на живота, - не е от Отца, но е от света; и светът преминава, и неговите похоти; а който върши Божията воля, пребъдва до века (1 Йоан 2:15-17).

Прелюбодейци! не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? И тъй, който иска да бъде приятел на света, става враг на Бога (Яков 4:4).

Mercy Me - I can Only Imagine

Само мога да си представям какво е да съм заобиколен с твоята слава и да танцувам с теб Исус… Мога само да си представям…